Сара Маас - Двор от рози и бодли

Тя се нацупи и двете зачакахме елфите наоколо да се разсмеят.

Дочуха се обаче само няколко изпръхтявания от червенокожите пазачи. Всички други запазиха мълчание. Дори жалките братя на Люсиен. Дори Рисанд, където и да се намира в тълпата.

Премигнах, за да проясня погледа си. Очите ми пареха. Може би всички те, също като Рисанд, само се преструваха на верноподаници, може би залозите, че ще загубя живота си, и подигравателните усмивки бяха само предлог, поза за пред Амаранта. И може би сега, сега, когато краят е толкова близо, те са готови да посрещнат неизбежната ми смърт с цялото достойнство, което им е останало.

Амаранта ги изгледа гневно, но когато погледът ù падна върху мен, тя се усмихна широко, захаросано.

– Последни думи, преди да умреш?

Поне дузина проклятия, но вместо да ги изрека, погледнах Тамлин. Той не реагира, чертите му бяха отново каменни. Прииска ми се да зърна лицето му, поне за миг. Но всъщност онова, което наистина исках, е да видя зелените му очи.

– Обичам те – казах аз. – Без значение какво казва тя, без значение, че е само малкото ми глупаво, човешко сърце. Дори когато горят тялото ми, пак ще те обичам.

Устните ми потрепериха и погледът ми се замъгли, после няколко горещи сълзи се отрониха върху студеното ми лице. Не ги избърсах.

Той не реагира. Дори не стисна облегалките на трона си. Предположих, че това е неговият начин да се справи с болката, макар че сърцето ми се сви. Въпреки че мълчанието му ме убиваше.

Амаранта сладко каза:

– Ще извадиш късмет, скъпа, ако от теб остане достатъчно за горене.

Изгледах я продължително и съсредоточено. В гърдите ми бушуваше омраза. Думите ù не бяха посрещнати с радостни викове, усмивки или аплодисменти. Цареше мълчание.

Това мълчание беше дар, който ми вдъхна кураж и ме накара да свия юмруци, да прегърна мислено татуировката на ръката ми. Победих я досега, честно или не, и няма да се чувствам самотна, докато умирам. Няма да умра сама. Това е единственото, което исках да знам.

Амаранта подпря брадичка на ръката си.

– Така и не успя да разгадаеш гатанката ми, нали?

Аз не отговорих и тя отново се усмихна.

– Жалко. Отговорът е прелестен.

– Давай да приключваме! – изръмжах аз.

Амаранта погледна Тамлин.

– Последни думи към нея? – попита тя, повдигайки вежди. Когато той не отговори, тя ми се усмихна широко. – Ами доб­ре тогава.

Плесна два пъти с ръце.

Една врата се отвори и оттам неколцина пазачи извлякоха три фигури – две мъжки и една женска, с кафяви чували на главите. Фигурите започнаха да въртят глави под чувалите в опит да разпознаят шушуканията, които се надигнаха като вълна в залата. Коленете ми се разтрепериха при вида им.

С грубо блъскане и бутане червенокожите пазачи принудиха тримата да коленичат пред подиума с троновете, но с лице към мен. Телата и дрехите им не разкриваха кои са.

Амаранта отново плесна с ръце и трима прислужници в черно се появиха до всеки от тримата на пода. В дългите си бледи ръце всеки държеше възглавничка от тъмно кадифе. Върху всяка възглавничка лежеше остър дървен кинжал. Вместо от метал, остриетата бяха от ясен. Ясен, защото...

– Последната ти задача, Фейра – проточи Амаранта и посочи коленичилите елфи. – Пронижи всяка от тези злощастни души в сърцето.

Втренчих се в нея. Устата ми се отваряше и затваряше.

– Те са невинни... Не че това трябва да има значение за теб – продължи тя. – Както нямаше значение в деня, когато уби клетия страж на Тамлин. И както нямаше значение за скъпия Юриан, когато закла сестра ми. Но ако ти представлява проблем... е, винаги можеш да откажеш. Разбира се, в замяна ще отнема твоя живот, но сделката си е сделка, нали така? Ако питаш мен обаче, предвид опита ти в убиването на елфи, струва ми се, че ти предлагам истински дар.

Откажи и умри. Убий трима невинни и живей. Да заменя три невинни живота за моето собствено бъдеще. За собственото ми щастие. За свободата на Тамлин и целия му двор, за свободата на един цял свят.

Дървото на острите кинжали беше наострено толкова старателно, че остриетата блестяха на светлината на многоцветните стъклени полилеи.

– Е? – подкани ме тя. Вдигна глава и накара окото на Юриан да огледа добре мен и дървените кинжали, а после му каза с мъркащ глас:

– Не ми се иска да пропуснеш гледката, стари приятелю.

Не мога. Не мога да го направя. Това не е като лова – не е оцеляване или самозащита. Това е хладнокръвно убийство – убийството на трима коленичили елфи и на собствената ми душа. Но за Притиан... за Тамлин, за всички в залата, за Алис и нейните момчета... Иска ми се да си припомня името на някой от забравените ни богове, да го помоля да се намеси. Иска ми се да знам молитви, за да умолявам за помощ, за опрощение.