Сара Маас - Двор от рози и бодли

– Фейра – повтори той и пусна крака ми, после опря ръце на коленете ми. Вдигна едната и прокара кокалчетата по бузата ми. – Как да ти се отплатя за онова, което направи?

– Не е нужно да ми се отплащаш – казах аз. Да се свърши – да изчезнат онази тъмна, влажна килия и лицето на Амаранта от паметта ми. Дори ако онези двама мъртви елфи... дори ако техните лица никога не изчезнат. Ако някога отново започна да рисувам, няма да спра да виждам техните лица, вместо цветовете и светлината.

Тамлин взе лицето ми в ръце, наведе се към мен, после изведнъж ме пусна и хвана лявата ми ръка, онази с татуировката. Свъси вежди и заоглежда шарките.

– Фейра...

– Не искам да говоря за това – промълвих аз. Сделката ми с Рисанд бе също сред последните ми грижи, в сравнение с петното на душата ми, с дупката, зейнала вътре. Но не се съмнявах, че скоро пак ще го видя.

Пръстите на Тамлин проследиха шарките на татуировката.

– Ще намерим начин да те отървем – каза той, а ръката му се изкачи нагоре и спря на рамото ми. Той отвори уста и аз разбрах какво ще каже – разбрах коя тема ще подхване.

Не исках да говоря за това, за тях... още не. Затова промълвих „После“, обвих крака около хълбоците му и го притеглих към себе си. Сложих ръце на гърдите му, усетих сърцето, което биеше в тях. Това, това ми трябваше в момента. То няма да заличи стореното, но... имах нужда да го почувствам близо до себе си, да го подуша и да го вкуся, да си напомня, че е истински, че това е истинско.

– После – повтори той и се наведе да ме целуне.

Беше нежен, несигурен, нищо общо с дивите, груби целувки, които си разменихме в стаичката до тронната зала. Устните му отново докоснаха моите. Не исках извинения, не исках съчувствие или нежност. Сграбчих предницата на туниката му и разтворих устни за него.

Той изръмжа гърлено и звукът запали пламък в тялото ми, пламък, който обхвана цялото ми тяло и се загнезди вътре в мен. Оставих го да изгори дупката в гърдите ми, в душата ми. Позволих му да бушува сред вълните чернота, които ме обгръщаха, оставих го да заличи кръвта, която все още усещах по ръцете си. Отдадох се на този огън, на него, когато ръцете му се плъзнаха по тялото ми, разтваряйки дрехите.

Отдръпнах се за момент, прекъснах целувката, за да го погледна в лицето. Очите му блестяха ярко, гладно, а ръцете му спряха на хълбоците ми. Той замря като хищник, готов за скок, докато аз прокарвах пръсти по чертите му и целувах всяко място, което докосвах.

Учестеното му дишане беше единственият звук в стаята и ръцете му скоро започнаха да се плъзгат по гърба ми, по хълбоците, по краката, галеха, дразнеха, оголваха ме само за него. Когато пръстите ми докоснаха устата му, той ухапа единия, после го засмука. Не ме заболя, но ме захапа достатъчно силно, за да ме накара отново да вдигна очи към неговите. Да осъзная, че е приключил с търпението. Аз също.

Той ме положи на леглото, без да спира да шепне името ми, докато целуваше шията ми, ухото ми, връхчетата на пръстите ми. Подканях го непрекъснато – по-бързо, по-силно. Устата му проучи извивката на гърдата ми, вътрешността на бедрото ми.

По една целувка за всеки ден, който бяхме прекарали далече един от друг, целувка за всяка рана, всеки страх, за мастилото, врязано в плътта ми, и за всички дни, които ще прекараме заедно отсега нататък. Дни, които може би вече не заслужавах. Но аз въпреки това се отдадох на този огън, хвърлих се в него, в Тамлин, и се оставих да изгоря.

* * *

От дълбините на съня ме извади нещо, което ме дърпаше отвътре, някаква нишка.

Оставих Тамлин да спи на леглото, тялото му бе натежало от изтощение. След няколко часа щяхме да напуснем В нед­рата на Планината и да се върнем вкъщи и не исках да го будя по-рано, отколкото се налага. Можех само да се моля някога отново и аз да мога да спя толкова спокойно.

Знаех кой ме вика много преди да отворя вратата към коридора и да тръгна по него, с препъване и олюляване, докато свиквах с новото си тяло, с новото равновесие и ритъма на движенията. Бавно и внимателно започнах да се изкачвам по тясното стълбище, което водеше нагоре – дълго, дълго стълбище, и в един момент поразена осъзнах, че виждам лъч слънчева светлина да танцува по стълбите. След секунди се намерих на малък балкон, който се оказа изрязан в склона на планината.

Изсъсках от ярката светлина и прикрих очи с ръка. Мис­лех, че е посред нощ, съвсем загубих усещането си за време в мрака на планината.

Рисанд се засмя тихо. Едва го виждах през полузатворените си очи, подпрян на каменния парапет.