Ришел Мийд - Златна лилия

Соня се озърна и изглежда забеляза, че аз не съм единствената, която изглежда уморена.

— Може би не е зле преди това да похапнем — предложи тя и Еди тутакси засия.

— Ще отида да взема нещо — предложих. Много показателно за моя напредък в общуването ми с вампирите беше, че вече не ми призляваше, когато те заговореха за „храна“. Знаех, че тя няма предвид кръв, не и ако това включваше дампирите и мен. Освен това наблизо нямаше захранващи. Захранващите бяха хора, които доброволно даваха кръвта си на мороите заради наркотичното опиянение, в което изпадаха. Всички тук знаеха, че не бива да се шегуват на тази тема, когато аз съм наблизо. — На няколко пресечки има приличен тайландски ресторант.

— Аз ще помогна — предложи Ейдриън с готовност.

— Аз ще помогна — отряза го Соня. — Последният път, когато беше на покупки, те нямаше два часа. — Ейдриън се намръщи, но не отрече обвинението. — Както и да е, наблюденията и на двама ни върху аурите бяха идентични. Можеш да започнеш със звуците без мен.

Двете със Соня взехме поръчките и потеглихме. Всъщност не мислех, че се нуждая от помощ, но предполагам, че да носиш храна за петима — дори и да е само през няколко пресечки — може да е трудно. Но много скоро разбрах, че причините за идването на Соня са съвсем други.

— Хубаво е да поизлезеш и да се раздвижиш — отбеляза спътницата ми. Беше ранна вечер и силата на слънчевите лъчи и горещината бяха значително намалели — нещо, което мороите обичаха. Вървяхме по странична улица, която водеше към центъра на града. От двете й страни се виждаха приятни апартаменти и малки бизнес сгради. Около нас се извисяваха палмови дървета, създавайки интересен контраст с електрическата мрежа на града. — Цял ден бях затворена в онзи апартамент.

Усмихнах й се.

— Аз пък си мислех, че Ейдриън е единственият, който страда от пристъпи на клаустрофобия и става нервен и раздразнителен от работата, която вършите.

— Той просто се оплаква най-много — обясни тя. — Което е донякъде странно, тъй като той вероятно излиза най-много заради занятията в колежа и почивките, за да изпуши по цигара. — Почти бях забравила за двата курса по изобразително изкуство, които Ейдриън посещаваше в местния колеж. Той обикновено държеше последните си проекти на видно място, но напоследък не бях виждала нищо в дневната. До този момент не бях осъзнала колко много ми липсват. Може и да съм го критикувала по-сурово, но понякога онези художествени откровения, израз на мислите и възприятията му за света, бяха наистина удивителни.

Докато вървяхме към тайландския ресторант, Соня ми разказа накратко за подготовката на сватбата си. Предполагам, че връзката й с дампира Михаил Танър донякъде можеше да се определи като епична сага. Първо, дампирите и мороите обикновено не се впускат в сериозни връзки. В повечето случаи помежду им има само краткотрайни любовни афери, в резултат на които се раждат още дампири. В допълнение към скандала, в който бе замесен, Михаил искаше да открие Соня, когато тя беше стригой, за да я освободи от онова извратено съществуване. Роуз също се бе опитала да убие Дмитрий, защото вярваше, че смъртта е за предпочитане пред това да си стригой. Михаил се бе провалил, но любовта им бе устояла на изпитанията и когато се бе случило невъзможното и тя бе преобразена, двамата мигом се събраха отново. Аз дори не можех да си представя съществуването на подобна любов.

— Още не сме решили за цветята — продължаваше тя. — Хортензии или лилии. Предполагам, че се досещам ти какво би предпочела.

— Всъщност щях да кажа хортензии. И без това съм заобиколена от твърде много лилии.

Тя се засмя и внезапно коленичи до една леха с гладиоли.

— Повече, отколкото предполагаш. В тази леха се спотайват лилии.

— Но сега не им е сезонът — изтъкнах.

— Никога нищо не е извън сезона. — Соня се озърна крадешком, сетне постави пръстите си върху земята. Миг по-късно се появиха тъмнозелени стръкчета, после стъблото порасна все по-високо и по-високо и накрая се увенча с тъмночервена лилия. — Ах. Червена. На алхимиците са бели… о, добре ли си?

Бях се отдръпнала толкова надалеч върху тротоара, че едва не слязох на улицата.

— Ти… не биваше да го правиш. Някой може да ни види.

— Никой не видя — отвърна тя и се изправи. Лицето й омекна. — Съжалявам, понякога забравям какво е отношението ти към тези неща. Сгреших, наистина не биваше да го правя.

— Всичко е наред — избъбрих, макар че никак не бях сигурна. Вампирската магия винаги кара кожата ми да настръхва. Вампирите — същества, които се нуждаят от кръв, бяха достатъчно непонятни и неприемливи за мен. Но да са в състояние да манипулират света с магия? Още по-лошо. Онази лилия, макар и красива, сега ми се струваше някак си зловеща. Цветето не би трябвало да цъфти по това време на годината.