Маги Стийвотър - Балада

Потупах го по рамото.

— Тази фраза е подходяща за толкова много неща в момента, че не съм сигурен какво имаш предвид.

— Опитват се да ни отвлекат вниманието, нали? От какво? — попита Пол. — Здрасти, Ноала. Знаеш ли какво ще стане тук? Научих от Джеймс, но на теб харесва ли ти? Посветена ли си?

— Страхотно е — отвърна Ноала. — Знам, че ще се случи нещо между Тях и мъртвите, нещо, което ще ги свърже. Някакъв ритуал, може би. Ние мислехме, че ти ще знаеш повече.

Видях как някой хвърли стол в огъня.

— О, това не е на добре. Е, Пол, какво наистина знаеш за тази вечер?

Пол посочи с ръка.

— Човече, онзи там току-що хвърли маса в огъня! Какво, по дяволите…! Мисля, че е масата от фоайето. — Поклати глава и намести очилата си. — Знам, че когато чуем Кернунос — произнесе името много отчетливо и леко провлачено, КЕРНУННОС, сякаш беше непозната подправка в рецепта — да пее тази вечер, ще стане зле. Всички мъртви ще излязат. Ами… в общи линии това е. Мъртвите ще властват.

— Онези, които не са нито на небето, нито в ада, да, това го схванахме от песента му — каза Ноала. Загледа се в групичката ученици, минаващи покрай нас, но никой от тях не ни обърна внимание.

Пол се почеса по главата.

— Е, открих, че тези новопосветени ходещи мъртъвци ще бъдат, как да се изразя — какво каза онзи ден, Джеймс? Когато говорихме за „Ред Бул“ и за „Доритос“?

— Лаком? Озверял от глад?

— Да, това. Мъртвите ще бъдат озверели от глад. Такааа. Предполагам, че учителите палят всички тези огньове, за да държат мъртвите далече. Докато стоим в светлината на някоя от кладите, ще сме добре. Ако се отдалечим, ще станем храна на някого.

— Храна за мъртвите души, звучи страхотно — отбелязах аз. — Значи групичка добронамерени даскали основават училище, за да защитят надарените деца от свръхестествените сили, като ги поставят право на пътя на оживелите мъртъвци. Гениален план. Разбирам идеята, че тези, които чуваме песента, сме по-голям риск, но все пак…_ Мъртъвци_? Сериозно?

— Знам, че е странно, човече — каза Пол. — Но знаеш ли, мисля, че преди е било така. Феите, уф, пардон, Те — поправи се той, след като някакъв случайно минаващ погледна към нас — някога наистина са се страхували от мъртвите. Така че в миналото, през 70-те, това наистина си е било защита срещу Тях .

Из кампуса се разнесоха силни крясъци, когато запалиха още една клада. Ноала присви очи.

— Говори Патрик Съливан, вашият любим учител и наставник! — Съливан се беше докопал до микрофона и правеше официално изявление. — Прекъсвам великолепната ви музика, за да ви предупредя да не излизате от територията на кампуса! Хелоуин не е подходящо време да си уреждате рандевута из хълмовете, момчета и момичета! Спомняте ли си филмите на ужасите? Винаги се случва нещо лошо с двойката, излязла да се помотае в храстите! Стойте край кладите и си изкарайте страхотна вечер!

Спогледахме се с Пол.

— Това, което искам да знам, пич — каза замислено Пол, — е какво точно се опитват да скрият Те от нас? Не ти ли се иска и на теб? Постарали са се доста да задържат всички учители и ученици, които знаят нещо, край кладите, така че никой от останалите невежи да не заподозре за малките феи, пърхащи и танцуващи заедно с нас.

— Има връзка с ритуала — настоя Ноала. — Нещо за свързването на мъртъвците с Тях .

— Да, ама няма как просто да се смесиш в компанията на мъртвите души и да се опиташ да ги подпиташ какво, по дяволите, ще стане — казах аз. Стомахът ми се преобърна, прилошаваше ми от мисълта, че Ноала ще изгори, прилошаваше ми и от мисълта за Ди някъде там с Тях , прилошаваше ми от предчувствието за всичко, което щях да загубя.

И тогава чух първите тонове от песента на Кернунос.

Пол примигна.

— Ето го, идва.

И не беше сам.

Първо чух плясъка на криле. Пърхащи, шепнещи и трептящи над главите ни, отлитащи надалече от светлината на кладите, обратно към надвисналата нощ. Присвих очи към мрака. Той се движеше, променяше се, дишаше като жив, а на места отразяваше лунната светлина, сякаш имаше повече от една луна.

Джеймс прошепна в ухото ми:

— И като си помисля, че мислех теб за страшна .

Не му отговорих; думите бяха заседнали в гърлото ми и не можеха да си пробият път нагоре. Песента на Господаря на мъртвите ги зовеше станете, надигнете се, последвайте ме; едни от ужасните му деца тичаха пред него, а други се влачеха зад гърба му. По-ужасяваща дори от тези нечестиви мъртъвци беше обаче сигурността, растяща като студен възел в стомаха ми, която осъзнавах съвсем ясно на фона на ярките пламъци в небето. Кладите бяха запалени. Мъртвите бяха излезли. Бях стиснала колене, за да не позволя на краката си да треперят. Нямах никакво време.