Маги Стийвотър - Балада

— Нямам никаква представа. Откъде да знам?

— Защото си го правила и преди, нали? — предположих аз. Тя ми хвърли мрачен поглед. — Добре. Нека да намерим Съливан.

— Или Пол — каза Ноала бързо.

Чудех се какво беше казал Кернунос на Пол.

— Или Пол.

Проправихме си път през тълпата, плътна черна маса на фона на бледата оранжева светлина от огньовете. Все още миришех на „парфюма“ на Кернунос, но въпреки това можех да усетя някакъв странен мирис, който сякаш беше надвиснал над учениците. Нещо билково. Горчиво-сладко-земно. Напомняше ми за това лято и ме караше да се питам дали някои от лицата зад маските не бяха съвсем на хора.

Ноала изрази на глас моите мисли.

— На кого всъщност е този купон?

Беше ми ясно, че феите ще празнуват Хелоуин, но по някаква причина си мислех, че ще си останат сред своите хълмове.

— Съливан! — провикна се Ноала зад гърба ми.

И ето го него, мрачен и съсредоточен. Насочи се веднага към нас.

— Къде, по дяволите, бяхте? — попита грубо.

— Тъкмо ви търсехме. Намерихте ли Ди? — попитах аз.

— Не.

Ноала направи жест към танцьорите и попита иронично:

— Нещо забавно случва ли се тук?

— Да — каза Съливан. — Трябва да знаете само, че в момента училището е в известна степен окупирана територия и с напредването на нощта ще става все по-зле.

— А Ди? — настоях аз. — Ами ако стане нещо лошо с нея тази вечер? Ако стане нещо ужасно?

Съливан се огледа сред танцуващите тела.

— Ди е някъде с Тях . Все още я търсим. Ако искаш да помогнеш, стой далече от проблеми, за да се притесняваме само за един ученик, а не за двама.

Погледна към Ноала.

— Издигнали сме клади навсякъде из кампуса. За да държим надалече мъртвите. Каквото и да си ти, когато и да станеш готова, наблизо все ще има огън.

Ноала не трепна.

— Благодаря.

— И Джеймс… — Съливан погледна покрай нас; когато се обърна, видях, че носеше дълго черно палто, което се вееше зад него. За секунда се сетих за Кернунос и дългия му черен плащ. После се върнах отново в настоящето, а Съливан довърши изречението си: — Намери Пол. Той е по-умен, отколкото изглежда.

Зад „Сюард Хол“ се издигаше огромна клада. Първо усетихме миризмата на бензин, чухме викове и после видяхме как пламъците се издигат към небето. Учениците — поне си мислех, че са ученици — подскачаха в подножието на огъня, черни силуети на фона на искрящата ярка сърцевина на кладата.

Погледнах към Ноала в очакване… не знам какво точно очаквах всъщност — да изкрещи или нещо такова, но тя само направи странна гримаса. Сбърчи нос. Ако го бях направил аз, тя сигурно щеше да ми се подиграе, но Ноала изглеждаше някак объркана, така че реших да си трая. Сякаш не беше съгласна с начина, по който бяха издигнали на кладата. Изобщо нямаше вид на създание, доброволно решило да се хвърли в пламъците.

Потръпнах, макар да не беше студено. Кладата беше толкова голяма, че усещах парещата й топлина дори от мястото, където стояхме.

— Нервен ли си? — попита ме иронично Ноала.

— Само ми се иска името ти да беше по-кратко — отвърнах аз. — Доста ще се измъча, докато го кажа седем пъти поред.

— Тогава си затвори устата и си пази силите. — Протегна се, за да хване ръката ми, проточи шия и се взря в тълпата. — Дали само на мен така ми се струва, или тук има повече хора отпреди?

Загледах се в тълпата по тротоара. Не, сега не бяха само по тротоара — бяха из паркинга, в двора, около фонтана. Освен това май бяха станали и по-добри танцьори. Каква дума беше използвал Съливан? Нападение? Не можех да си спомня ясно, но нападение изглеждаше много точно описание. Посочих на Ноала как кожата по ръцете ми беше настръхнала и после придърпах надолу ръкавите на суичъра си — тялото ми ме предупреждаваше, че феите са навсякъде около нас.

— И това са само тези, които аз мога да видя — казах аз. — Трябва да намерим Пол. — Исках да я попитам кога трябва да изгори, но не ми се щеше да помисли, че я припирам. А и някак исках да отлагам това колкото се може по-дълго. Не ми пукаше какъв вид фея беше тя — да изгориш жив ми се струваше рисковано за всекиго. Особено ако си решил да станеш човек по някое време на изгарянето. Кожата на феята внезапно се превръща в човешка кожа, изведнъж започва да усеща всеки градус от тази убийствена жега, да се отлепва от плътта й…

Струваше ми се, че ще повърна.

Спаси ме само това, че видях Пол да си пробива път през тълпата към нас.

— Пич — каза той. — Какъв ад!