Маги Стийвотър - Балада

Нямаше причина да лъжа.

— Да. Мисля, че всичко започна това лято.

Съливан и Норманди се спогледаха.

— Значи тя привлича всички тези създания тук — каза Норманди.

— Какво означава това? Как ще изглежда тази вечер? Ще се задоволят ли с това, че вече имат Диърдри? Или тя е част от нещо по-голямо? — попита Съливан.

— Нещо по-голямо — отвърнах без колебание. Не казах нищо за Ноала; не мисля, че Норманди знаеше за нея.

Съливан каза:

— Мисля, че трябва да предупредим останалите колеги. Има начини да я върнем обратно, но трябва да сме подготвени.

— Ще има съпротива. Минали са години, откакто не сме правили нищо такова. — Норманди се опря на масата, за да се изправи. — Патрик, ела с мен.

Съливан се позабави малко и остави директора да излезе от стаята. Когато останахме сами и никой не можеше да ни чуе, се обърна към мен.

— Дръж Ноала далече оттук и се опитвай да не направиш нищо глупаво. Просто стойте някъде вътре. В „Бриджид Хол“ например. Ако не се видим по-рано, ще се срещнем при фонтана, когато запалят огньовете.

Стоях все още на масата, а по ръцете ми пълзяха тръпки от горе до долу.

— Ами Ди? — попитах аз.

— Ще се справим с това. Ти се погрижи за Ноала.

Нямаше нужда да споменава последното. Вече го бях направил.

Джеймс бутна червената врата на „Бриджид Хол“ и отстъпи встрани, за да вляза вътре първа.

— Не — казах аз. — Първо дамите.

Той ми хвърли смразяващ поглед, което беше освежаваща промяна в сравнение с предишното му напрегнато изражение.

— Очарователно.

Но въпреки това влезе пред мен. Сгъваемите столове бяха разположени по същия начин като последния път, когато бяхме тук, и Джеймс мина по пътеката между тях с разперени ръце.

— Добре дошли, дами и господа — каза той; лицето му беше красиво осветено от леката светлина, влизаща през заскрежените прозорци зад гърба му. — Аз съм Иън Евърет Джохан Кембъл, трети и последни.

— Прожекторът те следи, докато вървиш по пътеката — прекъснах го аз, пристъпвайки след него.

— Надявам се, че ще задържа вниманието ви — продължи Джеймс. Престори се, че прави пауза и целува ръката на въображаемата дама, седяща на някое от външните места. — Трябва да ви кажа, че това, което ще видите тази вечер, е напълно истинско.

— Тичаш нагоре по стълбите — казах аз. — Музиката започва веднага щом стигнеш до първото стъпало.

Джеймс се затича по стъпалата, от слабата светлина на сцената косата му изглеждаше по-червена, отколкото беше в действителност. Когато стигна до средата, проговори отново:

— Може да не е изумително, нито пък шокиращо, може да не е скандално, но ще ви кажа без всякакво съмнение: то е истина. И за това… — направи пауза.

— Музиката спира — казах аз.

Джеймс затвори очи.

— … най-искрено съжалявам.

Присъединих се към него на сцената.

— Когато играете сцената, в която те извикват и казват какъв си в действителност, някой ще трябва да подаде музика, подходяща за репликата. Не забравяй този момент.

Последва мълчание — само секунда по-дълго, отколкото очаквах — и после Джеймс каза:

— Ти ще пуснеш музиката. — Паузата ми подсказа, че не беше сигурен в думите си. Не знаеше дали това ще бъде възможно след тази вечер. Нито пък аз.

Просто не бях сигурна, че съм създадена за щастлив край.

— Добре — казах след толкова дълбоко мълчание, че в него можеше да изпуснеш цял камион. — Да, разбира се. — Отново бях уморена. Бях доста сериозно отпаднала, сякаш ако този път заспях, повече нямаше да се събудя. Джеймс гледаше през прозореца към умореното следобедно слънце с присвити и далечни очи. Знаех, че усеща напрежението на настъпващия Хелоуин толкова силно, колкото и аз.

— Ще изсвириш ли моята песен? — попитах го аз.

— Ще ме накажеш ли, ако сбъркам?

Седна на пианото, без да дочака отговора ми. Стойката му не беше съвсем идеална като на истински пианист, но раменете му бяха отпуснати напред, а китките му имаха правилна позиция над клавишите.

— Просто се притеснявам, че не мога да го направя без теб.

— Лъжец — отвърнах аз. Но отидох до него и се наместих в скута му, както първия път. Ръцете му ме обгърнаха, докато присядах на ръба на пейката, тялото ми прие неговите очертания. Както преди, поставих дланите си върху неговите и ръцете ми прилепнаха плътно по тяхната линия. Гръбнакът ми се изви в същата форма като неговия. Този път обаче той притисна лице в косата ми и си пое дълбоко дъх; жест, който толкова неудържимо изразяваше желание, че не беше нужно да чета мислите му.