Маги Стийвотър - Балада

— Моята сестра — казах аз и горчивината изостри гласа ми несъзнателно. — Тя намираше ли удоволствие в този живот?

— Да — отвърна Кернунос. — Но сега е мъртва. — Направи странен жест към Джеймс с вдигната длан. Джеймс потрепна, сякаш беше видял нещо ужасно, изписано в линиите на ръката на Рогатия.

— Момичето в съня ми — каза Джеймс. — Онова, което беше прободено с железния прът. Мислех, че е Ноала; мислех, че това е нейното бъдеще.

— И ти като мен виждаш едновременно и бъдещото, и миналото. — Рогатия извърна глава, вперил поглед в нищото, сякаш някой го призоваваше. — Не беше предвидено да умре в тази година. Ще си отмъстя за това, дори от мястото, където съм.

Изглеждаше страховит, когато казваше тези думи; в гласа му звучеше съвършена, безусловна истина и за миг изпитах съжаление към този, който беше убил сестра ми.

В тишината между нашите гласове пустотата ме налегна, заплашвайки да ме лиши отново от тялото ми. Потръпнах при мисълта за сестрата, която не бях познавала. Сега тя беше просто едно нищо — сякаш никога не бе съществувала. Което означаваше, че всички, които бяха дали живота си заради нея, също бяха умрели за нищо. Внезапно осъзнах там, в мрака, че дори да се чувствах като човек, не бях. Знаех болезнено ясно, че все още бях фея, която губеше постепенно силите си заради приемането на човешка храна. Ето как щеше да свърши всичко за мен, с тази замайваща пустота.

— Не искам да бъда нищо — изплаках внезапно. Не бях сигурна към кого се обръщам, към Джеймс или към Кернунос.

— Какво искаш тогава, Amhran-Liath-na-Meine ? — И когато този път Кернунос ме попита, разбрах какво очакваше да кажа по-рано. Думите бяха точно там, в устата ми, молещи се да излязат. Но преди да ги пусна, в съзнанието ми проблеснаха спомени. Лежа във водата напълно невидима, чувствам се в безопасност. Летя във въздуха из мислите на хората, лека и свободна. Махам с ръка към екрана, за да извикам всеки филм, който ми се прииска да гледам. Опустошаващата сладост на мелодията, която внуших на Джеймс. Сигурността на вечната младост. Всички удоволствия от игрите на феите, които бяха част от моя живот.

— Искам да съм човек — казах аз.

Кернунос повдигна ръцете си и от пръстите му излезе светлина в зелено и бяло, кървяща в нищото. Пространството около нас се изпълваше с все повече цветове, докато накрая се озовахме в сумрачна градина, наполовина обагрена в зелено, което се процеждаше между огромните листа, големи колкото мен самата. Тежки бели цветя във формата на тромпет висяха на най-близките до нас растения, а нежни бледи лилии протягаха крехките си шийки към небето над тях. Струваха ми се гладни.

— Можеш да избереш — каза Кернунос. — Когато изгориш, можеш да избереш сама да се преродиш като човек. Направих това предложение и на сестра ти, но тя го отхвърли с насмешка. Погледнах в бъдещето и видях, че и ти ще направиш същото.

— Няма — настоях аз. — Не си видял правилно.

Господарят на мъртвите пристъпи бавно към Джеймс.

Брадичката на гайдаря беше дръзко повдигната. Бях ужасена от изражението на лицето му — очаровано, запленено. Все още не бяхме споменали нищо за избора, който му предстоеше.

— Може би. Това беше преди гайдаря. Гайдарю, знай, че хората, които поискат да напуснат царството ми, не могат да го направят.

Джеймс не трепна. Повдигна нагоре лявата си ръка, тази, която не държах, за да може Кернунос да види думите, изписани върху нея; част от тях бяха стари, неизмити, но имаше и съвсем прясно добавени. Там пишеше клада .

— Но аз ще го направя. Нали?

Звучеше леко разочарован.

Кернунос го погледна. Не ми хареса изражението му: оценяващо и гладно.

Джеймс продължи:

— И двамата го знаем. Защото аз ще бъда там, на Хелоуин, с нея. Знам, че не изпитваш същото като мен, защото аз съм човек, но знам и че те е грижа за Ноала. Не искаш тя да бъде сама на кладата.

Рогатия се обърна бавно към него.

— Ти не се страхуваш от мен, гайдарю. И не се притесняваш дали ще напуснеш това място или не. Затова ще си тръгнеш.

Джеймс извърна лицето си от двама ни. Не виждах изражението му, а вече не чувах и мислите му и той ми се струваше ужасно отдалечен. Все още стисках ръката му, но тя беше студена и неподвижна. През последните няколко дни бях забравила, че когато го срещнах, той преследваше смъртта.

Кернунос приближи към мен, върховете на рогата му отместиха крехките филизи на листата над нас и аз се почувствах млада и слаба в неговата сянка.