Маги Стийвотър - Балада

Допрях ръка до устните си, за да си докажа, че са там, но те не бяха. Нямаше устни. Нямаше ръка. Само поглъщаща тъмнина — защото, естествено, аз нямах тяло, така че нямах и очи, за да видя каквото и да било.

Времето не съществуваше. Нищо не се простираше пред и зад мен, без начало и без край.

Аз самата бях спряла да съществувам.

Започнах да пищя, но без уста или звуци, които някой да чуе, това броеше ли се за писък?

След това разбрах, че имам ръка, защото някой я сграбчи. И уши, защото чух Джеймс да казва:

— Ноала! Защо не може да ме чуе?

Нещо упорито се втриваше в кожата ми, притискаше се в ръката ми, стигаше до устата ми. Сол, като вкуса на пържените картофки.

— Добре дошъл в своята смърт — каза друг глас, нисък, земен, естествен, тътнещ като гръмотевица изпод краката ни или някъде вътре в мен.

Очите ми се отвориха. Внезапно си дадох сметка за магията, която съпътства всяко тяхно движение: начинът, по който клепачите ми се склопяваха, извивката на долните и горните мигли, които се докосваха, когато мигах, лекотата, с която погледът ми се плъзгаше по лицето на Джеймс до мен. Около нас все още не съществуваше нищо, но Джеймс беше тук, с мен, с червената си блуза, която грееше като залез.

Вкопчих се в ръката, която ми предлагаше, а песъчинките сол протриваха дланите ни. Онази част от ръцете му, която виждах, беше настръхнала от студа.

— Свидетел си на собствената си смърт — продължи гласът и осъзнах, че в нищото пред мен се беше появила огромната фигура на Рогатия. — А тя вижда своята. Какво виждаш, Джеймс Антиох Морган?

Джеймс извърна глава по посока на гласа, сякаш там имаше друго какво да се види, освен пустотата.

— Това е градина. Всички цветя са бели и зелени. Всичко е бяло и зелено. Има музика. Мисля… мисля, че тя идва изпод земята. Или може би от цветята.

— Какво виждаш, Amhran-Liath-na-Meine ? — попита ме Кернунос; гласът му беше още по-дълбок от преди.

Потръпнах.

— Откъде знаеш името ми?

— Знам имената на всички създания, които преминават през царството ми — каза Господарят на мъртвите. — Но твоето го знам, защото сам ти го дадох, дъще.

Ръката на Джеймс стисна моята по-силно, а може би аз стисках неговата. Казах рязко:

— Не съм ничия дъщеря. — А може би бях. Доскоро щях да кажа, че не съм и ничия сестра.

— Какво виждаш, Amhran -Liath-na-Meine? — попита отново Рогатия.

— Дървета — излъгах аз. — Големи дървета.

Кернунос пристъпи по-близо до нас, тъмна фигура в тъмното нищо, видима само защото той беше нещо, а нищото — не беше.

— Какво виждаш, Amhran-Liath-na-Meine ? — попита Владетелят на смъртта за трети път.

Не можех да видя лицето му. Беше прекалено висок и това ме уплаши почти толкова, колкото и отговорът ми.

— Нищо — прошепнах аз. И знаех, че това щях да получа, когато умра, защото нямах душа.

Празнотата погълна думата ми, докато се колебаех дали съм я произнесла.

— Нищото има своето очарование — каза най-накрая Кернунос. Рогата му се простираха над него в черното пространство. Чернотата беше толкова черна, че закопнях за звездите. — Ти не трябва да мислиш за последствията. Имаш вечен живот. Можеш да се отдадеш на безгранични и необуздани наслади. Никоя цена не е висока за такъв живот, особено когато някой ден положиш завинаги глава на студената земя.

Пръстите на Джеймс ту притискаха по-силно моите, ту ги отпускаха. Опитваше се да ми каже нещо. Кернунос наведе главата си към мен. Той също се опитваше да ми каже нещо, за да ме накара да проговоря, но не разбирах какво. Не бях свикнала, че думите могат да бъдат толкова важни.

— Да — казах най-накрая. — И имам изобилие от феи, които ми се подиграват. И купчина мъртви тела зад гърба си, които съм използвала, за да получа живот. И какво правя с този дар? Използвам живота си, за да изсмуквам още живот от още тела. Докато залинея съвсем, изгоря и после продължа по същия начин отново и отново. — Звучах неблагодарно. Чувствах се неблагодарна.

Кернунос сви ръцете си — които изобщо не приличаха на животински, за разлика от други части на тялото му — в юмруци. Бяха набръчкани, здрави и призрачно бели.

— Това е защото аз ти дадох това съществуване, дъще моя. Моята отровена кръв във вените ти те води на кладата на всеки шестнайсет години. Моята кръв може да ти даде само половин живот, което означава, че трябва да си открадваш останалото от онези с душите, да замениш дъха им за твоето вдъхновение. Мислех само, че ще откриеш много удоволствия през всички тези години, в които ще си угаждаш, танцуваш и ще бъдеш обожавана. Не очаквах този живот да ти причинява болка, макар да виждам, че е така.