Маги Стийвотър - Балада

Съливан въздъхна и потърка челото си с ръка.

— Положението е сериозно, Джеймс. Сестра й никога не е била толкова близо до природата на хората, колкото Ноала. Тя не усещаше абсолютно нищо, когато изгаряше. Ноала… — Присви отново очи и цялото му тяло се напрегна. — Сега ще бъде все едно да изгориш жив човек.

Докоснах камъчето в джоба си и започнах да го въртя нервно между пръстите си. Опитах се да се фокусирам върху кръглата му форма, докато минавах с палеца си по него.

— Ти си добре, нали? Това се опитвам да ти кажа — продължи Съливан. — Тя не е като останалите. Ти все пак си оставаш идиот, че не си побягнал от нея като от адско изчадие, но тя наистина е различна.

— Ще отида с нея, за да се срещнем с Кернунос — казах аз. Съливан отвори уста. — Знаете, че не можете да ме спрете. Знам, че щяхте да се опитате. Няма смисъл. По-добре ми кажете какво да направя, за да бъде Ноала в безопасност. Има ли някакъв начин?

— Исусе Христе — каза Съливан. — Като твой учител и наставник на общежитието се предполага да те пазя от неприятности, а не да те упътвам как да нагазиш в тях.

— Идеята беше ваша. Признайте, че една част от вас иска да отида там, иначе не бихте заговорили за това пред мен.

— Не се прави на психолог, Джеймс. — Съливан направо се опитваше да пробие челото си с пръсти, толкова силно мачкаше бръчката между веждите си. — Бих дошъл с теб, но тази година не съм чувал песента му. Не можеш да го намериш, освен ако той не те повика. Това е истинска лудост. По дяволите, Джеймс… Не знам. Носи червено. Сложи сол в джобовете си. Това винаги върши работа.

— Не мога да повярвам, че ми го казва учител — опитах се прозвуча иронично.

— Не мога да повярвам, че аз съм учителят, който ти го казва — отвърна Съливан.

Пишех червено и сол на ръката си, когато Ноала излезе от закусвалнята. Каквито и емоции да беше изпитвала преди, сега бяха напълно заличени, а в очите й грееше особена решителност.

— Готови ли сме да ставаме? — попита тя.

Ако Ноала още можеше да чете мислите ми, сигурно щеше да ме убие. Защото докато вървяхме заедно през високата трева, си мислех, че изглежда като обикновено момиче, макар упорито да твърдеше, че не би могла да се превърне в човек. В града й купих суичър и дънки (тя не хареса нито едното, нито другото, защото покриваха по-голямата част от тялото й), за да не измръзне от студ до смърт, докато се скитаме из хълмовете тази вечер в търсене на смъртта. Иронично, нали?

Това, че изглеждаше като човек, не беше лошо. Така фактът, че я държах за ръка и търсехме Господаря на мъртвите, ме плашеше по-малко. Сегашният й вид ме караше да мисля, че може би, просто може би има някаква вероятност тя да си спомня за мен след Хелоуин и двамата да имаме някакво бъдеще не само в двора на общежитието ми.

— Тук е дяволски студено — обади се Ноала. Звучеше сърдито.

— Май знаех какво говоря, когато ти казах, че трябва да купим суичъра — казах аз.

— Млъкни — отвърна ми тя. Беше смътен кафеникав силует на фона на изумително розовото небе. Някои от дърветата в подножието на хълма вече бяха загубили всичките си листа и черните им голи клони създаваха впечатлението, че зимата е дошла. — Ще подплашиш мъртвите. Чуваш ли песента на Господаря или не?

Не я чувах. Толкова нощи подред се бях преструвал, че не я чувам, че се чудех дали все още мога да бъда част от това. Струваше ми се, че е достатъчно късно и времето е напълно подходящо за срещата с Рогатия, но хълмовете бяха тихи. Освен звука от нашите шумолящи стъпки из тревата. Когато идвах тук през деня, този звук почти не се забелязваше, маскиран от поривите на вятъра, но сега имаше само мълчалив леден ветрец и нашите стъпки звучаха като марш на стадо слонове.

— Не, няма и следа от Голямата стъпка 35 35 Голямата стъпка — известен и като Саскуоч („дивият човек от горите“); фигура от северноамериканския фолклор. Описван е като гигантско човекоподобно и постоянно се търсят доказателства за съществуването му. — Б.пр. . Да продължим нататък, там, където го видях последния път.

— Не вдигай толкова шум — изсъска ми Ноала.

— Няма как да ходя по-тихо. Все тая, ти също говориш — това е много по-шумно от ходенето.

Тя ме плесна по ръката.

— Нищо не може да е по-шумно от твоето ходене точно сега.

— Освен твоя стържещ глас, скъпа моя — контрирах я аз. — Като на харпия, направо съдира слуха миии…

Спрях толкова рязко, че ръката на Ноала се изплъзна от моята и тя се препъна.