Маги Стийвотър - Балада

Да спася Ноала или да спася света?

Защо изборът ми не прецакваше само мен, защо трябваше да съсипе и мен, и Ноала?

Най-ужасното беше, че последното нещо, което се заби в съзнанието ми, когато се обърнах към кладата, беше как Ноала сваля ръце от лицето си. Тъкмо навреме, за да види, че си тръгвам.

Във филмите героите винаги имат план. Знаят, че има вероятност да се случат ужасни неща, но освен това знаят къде отиват, имат големи пистолети с много куршуми и дори са начертали в главите си някаква безумна схема, включваща бойни изкуства и сложни повдигащи системи с макари. В истинския живот имаш само гадно чувство в стомаха, адреналинът ти се покачва и знаеш смътно, че ще попаднеш в много, много големи лайна. А вселената ти се смее и ти казва е, добре, давай да те видим, надувко .

Животът е гаден.

Дийна шии , който дойде при мен на кладата, гледаше в посока към „Бриджид хол“, така че се затичах натам. В главата ми започнаха да се появяват думи и молеха да ги изпиша по ръцете си — огън и предателство и върни се при нея — но ги изтласках встрани и се опитах да се съсредоточа върху дъха си, който раздираше гърлото ми, докато вдишвах студения нощен въздух.

Намерих Съливан до кладата, която беше издигната на паркинга до „Янси Хол“. На оранжевата светлина от огъня се виждаше как завързва някакви малки клонки с червена панделка. От пламъците към нас хвърчаха искри.

— Джеймс. Мислех, че си с… — Спря, което ме накара да се изпълня с вечна благодарност към него.

Бях останал без дъх.

— Аз… вие… трябва… да… дойдете… с… мен.

Той зададе само важния въпрос:

— Къде отиваме?

— В „Бриджид Хол“. Нещо лошо ще стане там.

— „Бриджид“ е празна. — Съливан махна с ръка към сградата. Прозорците бяха тъмни; старата постройка беше извън досега на кладите. Изглеждаше дори още по-занемарена и изоставена зад прораслата, некосена от дълго време трева. — Затварят я на всеки Хелоуин.

Разтърсих глава.

— Един от… зелените ми го каза. Знаехте ли, че Те могат да създават господари на мъртвите?

Съливан ме изгледа продължително, някак стреснато, а после каза:

— Да вървим.

Пъхна завързаните клонки в ръката ми и се затича пред мен с развяващото се зад гърба си палто. Последвах го по тротоара, а после и през поляната с окосена и окъпана от есенната роса трева, докато оставяхме кладите зад себе си. В секундата, в която излязохме от светлината на огньовете, разбрах това с цялото си тяло. Въздухът застина и земята някак се измести от пътя ни.

— Това е амулет, не го губи! — изкрещя Съливан към мен и осъзнах, че говори за клонките в ръката ми. Май бяха от глог. — Побързай!

Затичах се през глава из обраслата част на двора. Близо до мен нещо изпищя и видях огромни кадифеночерни очи да изникват от мрака. Инстинктивно размахах клонките към него и нещото изпищя отново, звучейки донякъде като Ноала, а после изчезна. Пред себе си видях някакви форми, напомнящи тела, да танцуват около Съливан — подскачаха напред, сякаш щяха да го сплескат, а после отстъпваха отново назад.

Бях на няколко метра от сградата, когато точно пред мен се появи някаква фигура, която ме принуди да изпъна раменете си назад, за да запазя равновесие. Беше ниска, светла, бясна.

Линет.

— Господи — казах и залитнах леко. — Вие сте мъртва.

Тя се носеше във въздуха на няколко стъпки над земята. Щом погледнах отново към нея след първия шок, не разбрах как я бях разпознал. Защото тя не изглеждаше съвсем като себе си. Беше по-скоро облак от блед вреден газ, мръсен и отвратителен.

— Стой встрани от неща, които не разбираш — изсъска ми Линет. — Връщай се при кладите. Остави това на тези, които знаят какво да правят.

Такива думи от жена, която искаше да ме провали на изпита по английска литература!

— Почвате да ме дразните, знаете ли… — казах аз и протегнах напред завързаните клонки.

Тя нямаше истинско лице — вече не, но издаде звук, приличащ на подигравателен смях.

— Само се преструваш, че ще направиш нещо.

Съливан изникна до рамото ми и ме обгърна с палтото си.

— Но аз не се преструвам. Това обяснява много, Ив. Искрено се надявам да се пържиш в ада. — Побутна ме да изминем заедно последните метри до вратата и посочи към палтото си. — Нали ти казах да носиш черно, Джеймс. Защо никога не ме слушаш?

Сградата все още изглеждаше пуста — тъмна и мълчалива. Застанахме пред червената врата. Единствената червена врата в кампуса. И по някаква причина се пренесох мислено в онзи киносалон с Ноала, където тя ми каза, че всеки червен предмет в „Шесто чувство“ предупреждава за свръхестествена поява в сцената.