Маги Стийвотър: Ридание

— Не се съмнявам — каза високо Люк. — Хайде. Да се връщаме в цивилизацията. Какво изобщо правеше на това забутано място?

Огледах се наоколо. Златистата пътека от светлина ме беше отвела странно далече от шатрите. Оттук музиката на оркестъра идваше като че ли от стара музикална кутия.

— Просто исках да се махна колкото се може по-далече от досадната ми леля.

— Нека да отидем колкото се може по-близо до нея и по-далече от странните типове — предложи Люк. Докосна ме леко по голото рамо, побутна ме нежно и двамата се запътихме по посока на глъчката. — Харесва ми роклята ти впрочем. Отива ти.

Вътрешно изпитах гордост, а после с изненада се чух как казвам:

— Знам.

— Не е хубаво да се надуваш — отвърна Люк, но се засмя. — Хайде, разкажи ми за досадната си леля.

Въздъхнах, докато приближавахме шатрата с храната.

— Ето, това е тя. Тормози майка ми.

Люк застана до мен и спокойно огледа и двете. Това негово качество започваше да ми харесва. Той слушаше. Наблюдаваше.

— Ужасна е, така ли?

— Нямаш и най-малка идея — отвърнах аз. — Ако има страшна приказка с ужасни лели, тя ще е главната героиня. С мама никога не са се разбирали.

Дори оттук чувах как леля Дилия високо обяснява на някого, че като малка майка ми имала талант, но не направила нищо с него.

Кучка .

— Току-що си помислих нещо не много приятно за член на семейството ми — признах на Люк.

Той се наведе към мен, толкова близо, че усетих лекия мускусен аромат, който се носеше от него — не приличаше на ухание от някаква билка, нито беше типичната миризма на гимназист — и ми прошепна:

— С „к“ ли започва? И аз си помислих същото.

Засмях се високо и Дилия ме чу. Погледна към мен и ми помаха с ръка да отида при тях, но аз се престорих, че не съм я видяла, и зареях поглед към масите с храна.

— Бързо! Направи се, че ми показваш нещо, за да изглежда, че не съм я видяла.

Люк постави ръка на рамото ми, а с другата посочи вечерното небе.

— Виж луната.

— Това ли можа да измислиш? — попитах аз, но въпреки това погледнах към нея — бледа, загадъчна, висяща там горе сред все още синьото, а не черно небе. И отново почувствах, че бих могла да я гледам вечно или поне докато си спомня защо ми се иска постоянно да се взирам в нея. — Красива е, нали?

Не мисля, че той все още гледаше към луната, но отговори:

— Да, много.

— Знам, че звучи глупаво, но тя ме кара да се чувствам странно. — Така, както Люк ме караше да се чувствам.

— Защото е дете на нощта. Нощта крие тайни.

И той криеше тайни, нали така? Тайни, които и двамата се преструвахме, че няма.

— Много поетично.

— Мога да бъда и поет, когато искам. Сложна личност съм. И аз като теб имам дълбока душевност.

Сведох престорено смутено поглед.

— Ооо, смяташ, че имам дълбока душевност? Това е ужасно мило.

Вдигнах очи, за да видя реакцията му, но той гледаше някъде зад гърба ми. Обърнах се, за да проследя погледа му.

С походка на модел към нас се приближаваше много висока и много руса жена. Беше красива като лилия, с невероятни сини очи и съвършена снежнобяла шия. Внезапно моята рокля ми се стори дрипава.

— Елинор — каза Люк с безизразно лице.

— Люк. Чудесно е, че се срещаме отново. — Постави ръце на раменете му и го целуна по бузата, като прокара пръст надолу по брадичката му. Извърнах поглед. — Сякаш мина цяла вечност.

— Да.

— О, май не сме в много добро настроение тази вечер! — възкликна красавицата. — Мислех, че си направо в рая сред тази прекрасна музика.

Люк не отговори.

— Като казах „прекрасна музика“… ти свири великолепно, Диърдри. Всички ние бяхме изумени от изпълнението ти.

Погледнах към нея, щом чух името си, и бях заслепена от сияйната й усмивка.

— Благодаря. Люк много ми помогна.

Елинор насочи усмивката си съм Люк, който все още стоеше със същото странно безизразно лице.

— О, да, наистина помогна доста. — Усмихна му се още по-лъчезарно. — Люк, скъпи, няма ли да си поговорим малко?

— Как върви работата? — попита той глухо.

Русата жена се изсмя. Дори смехът й беше красив и направо досадно съвършен.

— Много добре.

Люк повдигна въпросително вежди.

— Как е шефката?

Елинор изучаваше небрежно фино оформените си нокти.

— О, напоследък сме по-скоро като колежки.

— Сигурно е вълнуващо.

— Масите оценяват по-високо някого като тях. — Направи жест към себе си. — Някой като мен.

— Какъв късмет и за двете ви — каза Люк.

— И аз така мисля, пиленце. — Тя се обърна към мен. — А ти определено си изгряваща звезда. Ще следя развитието ти.