Маги Стийвотър - Ридание

— От твоето училище ли е?

Лъжата нямаше да убеди майка ми, но щеше да свърши работа при Дилия.

— Има приятели там.

— Доста добре изглежда.

Странно, един път да си права .

Гласът на мама се чу от кухнята — още отбранителни линии, лош знак — и Дилия ме побутна натам, за да ме довършат двете заедно. „Кой изглежда добре?“ Мама държеше каната за кафе в ръка; напълни отново чашата на Дилия, без да осъзнава, че така подхранва с гориво нейните демонски сили. Опитах се да надзърна през завесите с жълти шарки над мивката.

— Флейтистът от вчера, който току-що паркира на алеята — отвърна Дилия.

Мама се обърна към прозореца.

— Не съм видяла някой да идва! Още не е позвънил, нали?

— Излизам навън — казах решително.

Мама посочи към кухненския плот.

— Ще я запазиш ли? Баща ти я намери в калъфа на арфата ти вчера, когато я донесе от колата.

Говореше за четирилистната детелина, поставена върху плота, до тостера. Също като другите две, които намерих, беше съвършена — листата й бяха абсолютно симетрични — и напълно свежа, въпреки че бе стояла цяла нощ в колата.

— Въпросът е съвсем прост, Диърдри. — Мама извади миксера от шкафа и го постави на масата. Очевидно приготовленията за тортата за рождения ми ден започваха. — Можеш да я сложиш между страниците на някоя книга, ако искаш да се съхрани хубаво.

Не бях сигурна дали искам да я съхраня хубаво, но все пак я взех и я завъртях между пръстите си. Изпитах странно пробождане в стомаха, но не знаех от какво точно е. От вълнение? От страх? От глад?

— Да, може би… — измрънках в отговор и излязох навън да посрещна Люк.

Той стоеше облегнат на вратата на колата си, с присвити от силното слънце очи, и се взираше в кучето ми Ръж 5 5 Rye — „ръж“, „уиски“. — Б.пр. .

Въпреки необичайната си окраска — има мръснобяла козина и тъмночервени очи. Ръж е типична ловджийска хрътка: верен, любящ и приятелски настроен към всички.

Именно затова настръхналите косми по гърба му ме накараха да спра на място. Лежеше в предния двор, главата му беше сведена толкова ниско, че едва се подаваше от тревата, и се взираше в Люк, ръмжейки с оголени зъби. Люк му говореше с мек глас, в който имаше успокояващи и почти хипнотични нотки. Думите, които използваше, май бяха поне на няколко езика, но английският не беше сред тях.

Той видя, че се приближавам, и се изправи. Беше облечен във вчерашните си дънки, но тениската му бе по-тъмна и с остро деколте; цветът й подчертаваше бледостта на косата и на очите му.

— Здрасти, красавице. Прекрасна си като този прекрасен ден.

Усетих, че се изчервявам.

— Както правиш тук?

Люк повдигна рамене и се усмихна.

— Задоволявам любопитството си. — Светлите му сини очи се спряха на детелината, която още държах в ръка, и като че ли усмивката му изчезна. — Къде я намери?

— Майка ми я намери. Не ти ли харесва? Нали се предполага, че носят късмет.

— И други неща. — Посочи Ръж. — Този звяр твой ли е?

Гласът му беше нежен, макар че Ръж не му беше дал причина за това — все още стоеше свит в тревата с настръхнала на гърба козина.

— Да. Ръж. Стар е като света. С нас е, откакто се помня, но не мисля, че някога съм го виждала такъв.

— Изглежда добро куче. — Люк извърна лице към мен, докато говореше, но гласът му звучеше замислено. — Умно куче.

— Такова е.

Чухме как вратата на кухнята се отвори и двамата погледнахме едновременно натам. Дилия се провикна:

— Защо не влезете вътре? Навън е горещо! — Очевидно ни предстоеше кръстосан разпит.

Преди да кажа каквото и да било, Люк се обади:

— Ще се върнем след час! Отиваме за сладолед!

Погледнах го въпросително.

— Искаш да бъдеш спасена, нали?

Не знаех как да реагирам. Не бях имала някакви по-сериозни връзки с момчета в гимназията, но сега чувствах, че дори и да не беше така, нищо от наученото не би могло да ми помогне по отношение на Люк Дилън.

Той извади ключовете си — не беше обикновен ключодържател, а връзка с множество ключове. Поне петнайсет или двайсет. Аз имах само два, закачени на висулка във формата на риба. Замислих се дали ключодържателят разкрива нещо за характера на собственика си.

— Ще се кача само да си взема парите — казах най-накрая.

Люк отвори тържествено пред мен вратата на колата.

— Аз черпя. Извинете ме за вида на „каретата“ ви, кралице. Изглежда зле, но пушекът все пак остава отвън.

Поколебах се за секунда, преди да вляза в старото ауди. Вътре беше горещо и задушно, въпреки че Люк току-що беше излязъл от него. Калъфите на седалките бяха меки, сиви и леко мъхнати и много приличаха на тези от всички стари коли на баба ми. Вътре миришеше като самия Люк — същият аромат, който помнех от вчера, когато се наведе към мен. От спомена стомахът ми пак се преобърна.