Маги Стийвотър - Ридание

Опитах се да запазя леденото изражение на лицето си, но не можах. Той обаче грешеше — не му бях сърдита, бях разочарована. Веднъж поне не исках някой да погледне това, което правех, и да изпадне в благоговение. Исках просто някой да ме види, да види това, което ме правеше мен самата, и да бъде очарован от него. Беше ми писнало да чувам колко съм велика и изумителна от хора, които не знаеха нищо за мен. Бях се заблудила — през цялото време си мислех, че Люк флиртува с истинското ми аз, не с онова, предназначено някой ден да се появи на обложките на дисковете и на стената със студентите с изключителни постижения.

— Божичко, толкова си бясна, че дори не ми говориш! — Люк се премести по-близо до мен, за да ме погледне в лицето. — Наистина те засегнах, нали? Дори не знам какво да кажа.

Гласът ми едва се чуваше, а мразех, когато ставаше така. Как, по дяволите, бе успял да ме докара до сълзи?

— Аз… аз просто се уморих от хора, които ми казват колко съм талантлива. Искам да бъда изумителна за някого дори ако съм най-бездарният човек на света. Когато ме погледнат, всички виждат само тъпата арфа. Никога не виждат коя всъщност съм аз.

Люк протегна ръка и нежно попи с палец единствената сълза, която беше успяла да избяга.

— Не плачи, красавице. Ти си такава, каквато си, именно защото си толкова добра във всичко. Не би искала да бъдеш друга. И точно това ме очарова в теб.

Част от мен искаше ръката му да продължи да гали лицето ми, но гордостта и притеснението ме накараха да го отблъсна. Безпомощна, ранима… Нямах желание да изглеждам така в ничии очи.

— Обикновено не плача. Освен ако не съм напълно отчаяна, разбира се… — опитвах се да намеря правилните думи. И достойнството си.

Той каза внимателно:

— Сладоледът ти се топи.

Бях му благодарна, че не заговори за сълзите ми. Двамата стояхме мълчаливо известно време и довършвахме сладоледите си. После казах, без да го поглеждам:

— Ако все още те очаровам, можеш да ме изучаваш за малко. Но не и да се „поупражняваш“ с мен.

— Благодаря ти. — Докато поглъщаше последния сладолед от фунийката си. Люк извади връзката с ключовете от задния си джоб и я постави в краката си.

Изстрелях въпроса си, без дори да се замислям:

— Дали имаш ключ, с който можеш да разгадаеш всяка тайна? — В същия миг се уплаших, че съм нарушила негласното ни споразумение и че той ще се разтвори в кълбо дим например и ще изчезне завинаги.

Но Люк не изглеждаше притеснен от въпроса ми. Вместо това се усмихна двусмислено.

— Възможно е. Колко ключа имаш?

— Два.

— Толкова ли са тайните ти?

Замислих се. Една за детелината от нощното ми шкафче. И една за начина, по който се чувствах спрямо Люк.

— Да.

Той си играеше с ключовете си.

— Искаш ли още една?

Не отговорих, но го наблюдавах как измъква един ключ от връзката си. Беше малък, тежък, истински старомоден ключ с малко ръжда от едната страна. Огледа се наоколо, сякаш някой ни следи какво правим, и после пъхна железния ключ в ръката ми. Приближи се към мен, устните му бяха съвсем близо до ухото ми, а дъхът му беше по-горещ от летния ден… Прошепна ми:

— Ето ти още една тайна: изобщо не би трябвало да бъда очарован от теб.

Той… почти ме целуна. После се отдръпна бързо и се изправи. Бях замаяна и трябваше да затворя очи за малко, за да дойда на себе си. Пъхнах ключа в джоба си.

Люк ми подаде ръка и ме вдигна на крака, поведе ме към колата; очите му гледаха отчуждено, а лицето му беше загрижено.

Преди да затвори вратата след мен, за секунда усетих аромата на билки във въздуха, доста различен от неговото ухание или от обикновения мирис на топящ се асфалт от паркинга на Дейв. И после осъзнах, че вече си имам още една лично моя тайна за третия ключ: напоследък над мен надвисваше някаква опасност. Но не се страхувах.

— О, баба е тук! — Взрях се над таблото на колата, докато Люк влизаше в алеята пред къщата ни. Белият й форд блестеше толкова ярко на фона на следобедното слънце, че почти не можех да гледам директно към него. — Мама сигурно я е поканила за рождения ми ден.

— Рожден ден? — Люк изключи двигателя. — Днес?!

— Всъщност вчера, но тържеството с тортата ще е днес. — Опитах се да звуча небрежно, но надеждата се прокрадна леко в гласа ми. — Ще останеш ли да я опиташ?

— Хъм… — Той излезе от колата и дойде от моята страна, за да ми отвори вратата. — Не би трябвало. Но звучи доста изкушаващо. Ужасната ти леля ще бъде ли тук?