Маги Стийвотър - Ридание

— Чувствам се глупаво. — Наистина. Бяхме като две деца, допрели глави над дъската за викане на духове. Една част от нас се надяваше да се случи нещо странно, което да ни докаже, че светът е пълен със загадки и магии, докато друга отчаяно се надяваше нищо да не стане — това щеше да означава, че в света около нас няма чудовища и той е едно сигурно, безопасно място. Допрях ръката си до земята и я присвих в шепа, както сутринта — сякаш беше врата на игрище, в която детелината трябваше да влезе като футболна топка. — Хайде, детелинке.

Лек бриз погали челото ми. Детелината се прекатури в дланта ми.

Джеймс затвори очи.

— Е, сега вече ме плашиш.

— Моля те, беше от вятъра. — Беше просто вятър .

Той разтърси глава и отвори очите си.

— Винаги усещам хлад, когато получавам онези странни предчувствия, а това беше леденостудено — направо удари десетката по скалата на странността. Направи го пак. Ще видиш. Ето тук, по-близо до краката ми, където е завет и няма да духа вятър.

Вдигнах спорната детелина и я поставих до крака му. Свих отново дланта си до нея и прошепнах тихичко: „Ела при мен, детелинке“. Детелината и няколко други треви и листа наоколо изшумолиха, след това подскочиха по земята и дойдоха в шепата ми. Цяла купчина сухи листа с цвета на жаркото лято се залепиха по пръстите ми.

— Телекинеза. — Гласът на Джеймс беше тих като шумоленето на листата, а когато го погледнах, видях, че кожата по голите му, почернели от слънцето крака, беше настръхнала. — Изведнъж светът стана много по-интересен.

Със сигурност вече не беше толкова обикновен, колкото смятах съвсем доскоро.

Вторник. Сряда. Два дена се изтърколиха, без да ги усетя. Джеймс се отбиваше, но не него исках да видя. Може и да бях способна да местя лъжици, без да ги докосвам, и да карам детелините да се местят по нощното ми шкафче като лодка в открито море, но не можех да върна това — по-скоро, този — което/когото баба беше прогонила. Нито можех да се отърся от гласчето в главата ми, което ми казваше, че всъщност това беше станало прекалено лесно.

— Диърдри, не си се упражнявала от дни. — Мама бутна вратата на стаята ми и застина на прага. Лежах по гръб в леглото си, изучавах тавана, а дискът с техното, което Джеймс ми беше подарил за рождения ми ден, разтърсваше всяка равна повърхност в ритъма на басите. Мама изключи уредбата. — Не знаех, че харесваш такава музика.

— И аз, но вече я харесвам. — Звучеше все едно говоря напук, но беше истина. Никога преди не бях слушала техно, но в момента бях като наркоман и имах нужда от хубава музика, независимо каква. А монотонното думкане на парчетата чудесно пасваше на състоянието ми. Каквото и да ставаше обаче, времето си течеше. Най-вече за другите.

Мама отвори вратата широко.

— Не се инати. Върви да репетираш. Излез от тази стая. Изнервяш ме, когато не правиш нищо.

— Добре, както и да е. Ще се упражнявам. Ще изляза обаче навън.

— Скоро ще мръкне, имай го предвид.

Измъкнах се от леглото. Не исках да седя вътре за поредната обикновена вечерна репетиция.

Майка ми ме последва надолу по стълбите, гледаше ме как вземам арфата и след това ме съпроводи до задния вход на къщата. Внезапно се наведе и вдигна нещо от пода на кухнята.

— Диърдри, казах ти да ги поставиш между страниците на някоя книга, ако искаш да ги запазиш. Омръзна ми да ги намирам разпръснати навсякъде. — Обърна се и пъхна една четирилистна детелина в ръката ми.

Отблъскват змиите настрани. Лекуват ухапано от скорпион. Помагат да видиш феите .

Обхвана ме моментен пристъп на съпротива, свалих железния пръстен на баба от пръста си и го оставих на кухненския плот, преди да изляза навън. Може би точно тази вечер не исках да отблъсна злите свръхестествени същества. Може би този, когото исках да видя, беше един от тях.

Навън се здрачаваше, небето бе оцветено в златни, но приглушени тонове, дълги сенки във формата на призрачни дървета пресичаха целия двор. Светулките просветваха във високата трева, а в далечината се чуваше слабото гукане на гълъб, едновременно красиво и тъжно. Седнах в извивката на едно дърво и опрях арфата на рамото си. Не знаех какво да свиря, затова просто започнах да подръпвам леко струните в някаква унила мелодия. Май свирех песента „Аз съм кръгъл идиот“.

Загадъчно. Необикновено. Това исках. Започнах да свиря един по-бавен рил, „Девойките от Мичълтаун“, мелодия, която обещаваше загадъчност. Вятърът разклати листата на дърветата; из въздуха се носеше ухание на окосена трева, цветя и мащерка.