Маги Стийвотър - Ридание

Намръщих се.

— И аз така си мислех.

Камбанката звънна отново и двете погледнахме към вратата. Сара въздъхна леко и аз се усмихнах, защото беше Люк.

Той отвърна на усмивката ми.

— Привет, любима. — Лицето му помръкна за секунда, когато видя какво държа в ръката си. — Още една?

Моето изражение беше отражение на неговото.

— Беше при бакшишите ми.

Люк хвърли поглед към купчината монети на щанда и поклати глава.

— Не мисля, че имаш нужда от такъв късмет.

— Всяко момиче се нуждае от късмет — намеси се Сара. — Ще взема твоя, ако ти не го искаш. — Погледнах към Люк. Той сви рамене, така че й подадох детелината.

Докато прибирах парите отново в буркана, Люк каза:

— Носят се слухове, че скоро ще си тръгваш. Да те закарам ли до вас?

— Смяната ми свършва след петнайсет минути. Ще ме изчакаш ли?

Сара въздъхна.

— Никой няма да дойде повече, Диърдри. Скоро ще завали. Тръгвай си, аз ще затворя в пет и половина.

Изненадващата й жертвоготовност направо ме зашемети.

— Ами… благодаря. Сигурна ли си?

Сара ми се усмихна, после се усмихна широко и на Люк.

— Да. Хайде, потегляй. И си вземи бакшишите.

— Половината са твои.

Тя погледна към своя буркан — беше пълен само с дребни центове.

— Добре.

Прибрах банкнотите в джоба си, оставих монетите — клиентите винаги дават по-големи бакшиши, ако видят, че в буркана вече има пари — и тръгнах след Люк. Следобедният въздух беше тежък, смазващ. От гъстите облаци над нас беше очевидно, че дъждът наближава, но докато се излееше, щеше да стане още по-задушно. Бях доволна, че Люк ще ме закара до вкъщи; когато излизах тази сутрин, денят се очертаваше ясен и спокоен.

Спряхме за миг и се взряхме в небето, което приличаше на бурно море, и тогава носът ми долови вече познатото ухание на билки. Люк явно също го усети, защото застина до мен и се загледа към края на паркинга.

— Хайде, да вървим. — Дръпна ме за ръката и ме повлече към колата. Щом влязохме вътре, пусна климатика, но миризмата на мащерка се промъкна през процепите — много по-силна, отколкото би трябвало да бъде, ако беше просто странният парфюм на един странен тип. Не разбирах какво става, но ароматът ми напомни момента, когато луничавият обикаляше около мен. И тогава, и сега усещах наближаваща опасност.

— Да тръгваме — казах нетърпеливо.

Люк не се нуждаеше от допълнително напомняне. Зави толкова рязко, че гумите изсвистяха по асфалта и оставиха следи, когато спря и после превключи на първа скорост. Излязохме от паркинга и поехме по пътя към вкъщи с много над позволената скорост. След около два километра уханието на мащерка започна да отслабва. След пет — на половината път до нас — беше почти изчезнало. Десет километра след „Ледът на Дейв“ в колата не се усещаше нищо друго, освен миризмата на свежест и чистота, която идваше от самия Люк.

Исках да кажа нещо за случилото се току-що, но това щеше да означава, че вече дори не се преструвам, че го приемам за обикновено момче. Както и да е, едно нещо знаех със сигурност — не само той имаше тайни. Задаваше се истински ураган, точно като пурпурната буря над главите ни. Този ураган бе надвиснал над мен и се готвеше да изригне всеки момент, а Люк беше само един от неговите елементи. Луничавият също беше част от играта, а може би и Елинор от приема. И всички четирилистни детелини.

— По дяволите! — изкрещя внезапно Люк и удари рязко спирачките. Бяла хрътка изскочи изненадващо по средата на пътя и аз възкликнах: „Ръж?!“. Но след това още едно куче, абсолютно същото, се появи от храсталаците покрай шосето, и после още едно, и още едно — изскачаха и изчезваха в шубраците на срещуположната страна. Сигурно бяха около двайсет, всичките — копия на Ръж, ръмжащи и лаещи.

— Всичките приличат на Ръж — казах бавно. По някаква причина това беше най-странното и свръхестествено нещо, което бях видяла през цялата седмица, а всъщност беше само глутница хрътки. Глутница хрътки със същия цвят на козината като Ръж. Можеха да бъдат от едно котило. Чудовищно голямо котило. Бях живяла седемнайсет години на този свят, без да видя куче, подобно на Ръж, а сега се сблъсквам с двайсет като него?

Изведнъж си дадох сметка, че Люк се взира в мен изпитателно.

— Видя ли ги?

— Бяха поне двайсет. Естествено, че ще ги видя.

Той измърмори нещо под носа си и направи завой, за да продължим към вкъщи. Пръстите му стискаха силно волана. Не разбирах какво не беше наред, но не ми харесваше да го виждам разстроен. Познавах го само от няколко дни и вече бях свикнала да разчитам на него — да бъде уравновесен и спокоен; тази трудно прикрита тревога ме притесняваше повече, отколкото би трябвало.