Маги Стийвотър - Ридание

Опитах се да се успокоя и протегнах ръка към него. Той ми позволи да го докосна; ръцете ни останаха една в друга, отпуснати на таблото. Пътувахме така през останалите няколко минути до вкъщи. Сърцето ми биеше лудо. Той отместваше ръката си само за да сменя скоростите, а после отново преплиташе пръсти в моите.

Съвсем скоро стигнахме до алеята пред къщата ни. Люк паркира на улицата и се загледа замислено към силуета, който се движеше зад кухненския прозорец. Който и да беше, не ни забеляза, очевидно унесен в приготовленията за вечерята.

— Майка ти може да се справи с почти всичко, с което се захване, нали?

Въпросът беше странен. Дори не би ми хрумнало, че може да ме пита подобно нещо.

— Предполагам. Тя никога не вярва и не смята, че е добра в това, което върши, но е така.

— Може би за това става дума. Генетично е. Ти просто си от семейство с ненормално талантливи хора.

Отдръпнах ръката си от неговата.

— Знаеш ли, доста е обидно да говориш така.

Очите му не се откъсваха от кухненския прозорец.

— Не, обещаващо е.

Майната му на негласното ни споразумение!

— Ще ми обясниш ли какво става? Ще говориш ли с мен за това?

Погледът му се стрелна покрай мен към прозорците на колата и после към огледалото за обратно виждане. Протегна се и докосна брадичката ми; нежността на движението му можеше да ме накара да забравя напълно гнева си.

— Шшш, красавице… — Затворих очи и го оставих да прокара пръста си по шията ми.

Мама. Мисълта, че може да погледне навън всеки момент, ме накара веднага да отворя очи.

— Не си мисли, че можеш да ме съблазниш. И то в старата си кола.

— По дяволите — каза Люк. — Сигурна ли си? А какво ще кажеш за малко пазаруване? Ще дойдеш ли утре с мен в града?

— Не си падам много по пазаруването. Може би все пак трябва да пробваш със съблазняването.

Светлите му очи се взряха отново през прозорците навън, а после той се наклони много близо до мен и прошепна в ухото ми:

— В града е по-спокойно. Там има по-подходящи места за разговор. — Отдръпна се назад и каза с по-висок глас: — Знаеш, за да се опознаем по-добре.

Така… сега вече не можеше да ме спре, дори да поиска.

— Добре, става. Кога?

— Да те взема в четири?

Кимнах с глава. Люк хвърли още веднъж поглед навън, този път към небето.

— По-добре се прибирай, да не те хване дъждът.

С нежелание се измъкнах от колата, а той ме последва. Стояхме в края на алеята. Една студена капка дъжд се пръсна на ръката ми, цялата ми кожа около нея настръхна. Някъде в далечината над дърветата се чу гръмотевица.

— Голяма буря ще бъде. — Люк хвърли бърз поглед към облаците.

Гледах като на забавен кадър как друга капка пада върху листенце сред тревата и веднага попива в земята. Изведнъж ми се стори, че в моравата пред вкъщи тази вечер има нещо необичайно. Може би беше свързано със слабата светлина, идваща от облаците, но просто изглеждаше по-мрачна, по-жива, по-зелена, отколкото си я спомнях от сутринта. После осъзнах откъде идваше разликата.

— Люк — казах с безизразен глас и посочих напред.

Той застана до мен и погледна към плътния зелен килим от детелини, покрили моравата — доколкото можех да видя, всички бяха четирилистни. Известно време просто стояхме там в мълчание. От време на време усещах как някоя от редките капки дъжд пада върху косата ми или се плъзва по врата ми.

После Люк каза високо, без да се обръща към никого конкретно:

— Губите си времето, тя вече няма нужда от тях. — Хвана ме за ръката и ме поведе към вкъщи. — Моля те, бъди по-внимателна от обикновено до утре. Наближава буря.

Обърна се и се запъти към края на алеята. Щом стигна до колата си, спря отвън. Качих се на задната веранда, престорих се, че се каня да вляза в къщи, а после се дръпнах назад и се прикрих зад един азалиев храст.

Гласът на Люк беше много тих, но го чувах. Тембърът му обаче беше странен и не можех да разгадая по него настроението, с което говореше.

— Тя видя глутницата. Учи се бързо — скоро ще може да вижда и вас. Няма нужда да си хабите времето с тези глупави номерца. Не са й необходими.

Спря, сякаш изчакваше, докато някой друг говори, въпреки че не чувах нищо, освен шума от падащите капки дъжд и далечния тътен на гръмотевиците. После Люк отново се обади:

— Не ми е нужна помощ. Не смятате ли, че съм го правил и преди?

Прехапах устни.

— Просто не мисля, че тя представлява интерес за вас. — Нова пауза. — По дяволите, ще се справя! Оставете ме на мира, чувате ли? Просто ме оставете на мира. — Вратата на колата се затръшна и чух как двигателят се включи.