Маги Стийвотър - Ридание

Намръщих се.

— Вече е. Няма да си тръгне чак до следващата седмица, когато започва концертното й турне.

— Голяма работа е, а?

Изсумтях в знак на съгласие и после се обърнах, защото мярнах движение с ъгълчето на окото си: баба излизаше от колата си. Тя веднага ме забеляза и ми се усмихна. След това се пъхна обратно във форда.

Люк ме погледна озадачено.

— Да не си е забравила чантата?

— Баба не носи чанти. Не е от този тип баби — по-скоро са подаръците.

Сякаш за да оправдае думите ми, тя се подаде веднага от колата, като държеше в една ръка невъзможно малък пакет и още един, направо гигантски, в другата.

— Ще ги подържиш ли за малко, Диърдри?

Побързах да взема огромния пакет. Люк застана бавно до мен, безмълвно и безшумно, както се движеха дивите животни.

— Това е Люк, бабо — представих го аз. — Свири с мен на конкурса вчера.

Той протегна официално ръката си за поздрав.

— Здравейте, как сте?

Баба му подаде своята ръка, Люк я пое и я целуна — доста старомоден жест, който някак странно обаче изглеждаше напълно естествен и за двамата.

— Виждаш ли това, млади човече? — Тя изпъна напред лявата си ръка, където на безименния си пръст заедно със златната сватбена халка носеше и един стар матовосребрист пръстен.

Люк се усмихна тъжно.

— Да, госпожо.

Намръщих се. Баба вдигна високо малкия пакет и направо го натика пред лицето на Люк, снижи глас и му заговори така, сякаш аз не стоях точно до него.

— Какво мислиш, че ще получи тя от мен като подарък за рождения си ден, а? И какво правиш тук отново?

Погледнах към него с надеждата, че от отговора му ще разбера за какво, по дяволите, говори тя, но той не каза нищо и продължаваше да стои все така спокойно.

— Дори не си го помисляй. — Баба се приближи още повече към него. Приличаше на малко кученце, което лае по заспал огромен лъв.

— Ей… — започнах колебливо аз, без да знам как щях да продължа, за да разведря създалата се неудобна ситуация.

Люк се обади, сякаш не ме беше чул; гласът му звучеше почтително:

— Тук съм съвсем за малко, госпожо.

Баба отговори остро:

— Добре. Значи е време да се върнеш там, откъдето си дошъл.

— Аз не съм от Тях — каза той жално.

— Надушвам Ги по теб. Направо вониш на Тях.

Люк се обърна към мен, лицето му беше спокойно.

— Не мисля, че ще остана за тортата.

Бях бясна! Извърнах се с гръб към баба и скръстих ръце на гърдите си.

— Не е нужно да си тръгваш! — Само защото баба ми си пъха носа навсякъде. И разваля всичко . Бях й толкова сърдита, че се страхувах да не кажа нещо, за което после ще съжалявам. Усещах как очите й направо пробождаха гърба ми.

Люк се взираше в баба.

— Мисля, че така е по-добре. Благодаря за компанията и за сладоледа.

— Люк. — Не знаех какво да кажа. В главата ми имаше само една мисъл — По дяволите, защо всички искат да контролират живота ми? — Не си тръгвай.

Той ме погледна със странно изражение, което не можех да разгадая, после отстъпи към колата си. В един миг всички доказателства, че беше съществувал, изчезнаха, а дори нямах телефонния му номер. Освен това изобщо не проумявах какво беше станало и защо се наложи да си тръгне.

Е, имах някаква представа. Обърнах се към баба, разкъсвана между гнева и отчаянието.

— Бабо… Защо?

Тя се взираше в пътя, сякаш все още усещаше присъствието на Люк, а после ми подаде малкия пакет.

— Отвори го.

— Точно в този момент не искам да отварям никакви подаръци.

Баба се усмихна — решителна усмивка, в която нямаше никакво веселие — и ме побутна с пакета.

— Отвори го, моля те.

Изпуфтях тежко, оставих големия пакет на земята и взех малкия от ръката й. Разкъсах синята опаковъчна хартия и под нея се показа кутийка за бижута. Отворих я, но бялата сатенена облицовка отвътре беше празна. Погледнах изненадано към баба.

Тя свали от пръста си тежкия метален пръстен, който беше показала на Люк, и го постави в кутийката.

— Беше на майка ми, а преди това е бил на нейната баба. Сега е твой. Подозирах, че си достатъчно голяма, за да имаш нужда от него, а сега вече съм сигурна.

Не, имах нужда Люк да се появи отново на алеята, а баба да се държи нормално поне веднъж. Разгледах пръстена. Не обичам да нося бижута, а дори и да носех, този пръстен беше доста грозничък.

Казах с леден глас:

— Да… благодаря.

— Сложи си го — настоя баба. — Ще ми благодариш по-късно.

Сложих го на безименния пръст на дясната ръка и усмивката на баба стана вече искрена.