Маги Стийвотър - Ридание

— Е, днес е голям ден. Рожден ден! — Той издаде звук, сякаш дъвче нещо. — Извинявай, имах гадна кожичка на нокътя. Както и да е… Голямо празнуване ще падне, а?

— Вчера беше рожденият ми ден — поправих го аз, докато най-накрая се заизмъквах от леглото. Извадих тениска от чекмеджето и намерих някакви дънки, докато държах телефона опрян на рамото си. — Вече остарях. — Изтръсках панталоните си от предишния ден за някакви пари, но вместо монети от тях изпадна четирилистната детелина, която бях намерила залепнала за телефона. За късмет.

— Вчера беше заета. Определям днес за твой рожден ден. Не можеш да ми попречиш.

— Добре, така да бъде. Днес е рожденият ми ден. Какво ще правим?

— Всъщност майка ти вече има план. Доста старомоден, но е факт — покани мен и родителите ми на вечеря и торта у вас. Обикновено това е моментът, в който аз се оплаквам, че майка ти урежда живота ти вместо теб, но тъй като наистина харесвам храната й, няма да кажа нищо.

Направих гримаса. Винаги можеш да разчиташ на майка ми да ти организира бебешки купон. Очевидно беше пропуснала бележката, в която официално й съобщавах, че съм пораснала, или пък другата — за това, че не бива да прави тийнейджърски купон, все едно е официална вечеря с кетъринг. Като се замисля, май е пропуснала всички подобни бележки.

— Леле, супер! Страшно ти благодаря, мамо — измърморих саркастично аз.

— Обясни й, че просто искаш да се помотаем двамата заедно — предложи Джеймс. Ти си рожденичката. Тропни с юмрук. Можеш да го направиш.

Ха. „Можеш да го направиш“. Това ми напомни нещо, което Люк ми каза вчера. „Нали знаеш как някои хора успяват да се справят с всичко? Ако искат нещо, то става“.

— Последната идея ми харесва повече — казах разсеяно. Оставих детелината на нощното шкафче, без да свалям поглед от нея; изучавах как слънцето хвърля съвършено оформена четирилистна сянка зад нея. — Но ти наистина обичаш храната й. — Сложих ръката си под ръба на шкафчето, на няколко сантиметра от детелината.

Джеймс проплака от другата страна на телефона.

— О, не ме предизвиквай!

Някои хора могат да направят всичко, което поискат. Ела тук, детелинке .

Детелината потрепна — сякаш беше подухнал вятър. После листата й се надигнаха като платна на миниатюрен кораб и тя се прекатури през ръба в отворената ми длан.

О, мамка му!

— Какво? Не чувам смях. Леле, май не бива да те оставят да спиш до късно. По-раздразнителна си от дебелак, качен на високи токчета.

Гласът на Джеймс ме върна в реалността. Дадох си сметка, че климатикът в стаята работи: тъкмо се беше включил. Очевидно въздушната струя беше издухала детелината в ръката ми. Нищо повече.

Странно, но се почувствах добре от тази мисъл.

— Ди?

— Какво? О, да, извинявай. — Някакво движение отвън привлече погледа ми към прозореца. Точно в този момент една непозната кола паркираше на алеята пред входа на къщата ни. — Наистина съжалявам, Джеймс, но все още не съм на себе си от вчера. Мисля, че имам нужда от закуска или от кофеин, или от нещо друго. Ще ти се обадя по-късно.

— Да, разбира се. Днес ще репетирам, но следобеда съм си го запазил за теб. — Звучеше малко притеснено. — Всичко наред ли е?

Прехапах устни. Никога досега не бях крила нещо от него. Чакай, и сега не криеш нищо от него. Няма какво толкова да криеш .

— Добре съм. Но както ти сам каза, като истински интроверт, все още съм направо изцедена.

Гласът му стана по-топъл.

— Бедната Ди. Отивай да се зареждаш с гориво. Ще бъда на линия, когато решиш да звъннеш.

Затворих телефона, приближих се до прозореца и отметнах завесата от едната страна, за да видя кой идва. Подскочих леко назад, когато осъзнах, че шофьорът в колата беше подал главата си през страничния прозорец и гледаше към мен. Люк. Откъде, по дяволите, е разбрал къде живея?

Дръпнах се бързо назад и побързах да съблека старата си тениска. След светкавично претърсване на гардероба открих по-подходяща блуза; останах с дънките. В тях дупето ми изглеждаше страхотно. Пъхнах детелинката обратно в джоба си и се затичах надолу по стълбите, където се сблъсках с първата защитна линия — Дилия.

— Момчето с флейтата е тук. Кой е той всъщност?

Добър въпрос .

— Люк Дилън — казах аз. Шмугнах се покрай нея, за да вляза в кухнята, но тя ме последва с чаша кафе в ръка. Кофеинът е нейната тайна слабост. За да победиш Дилия, трябва да я разделиш от кафето й. Тази сутрин бях пропуснала момента.