Маги Стийвотър - Ридание

— Ди, ти оцеля! — Джеймс се запъти към мен, но спря на известно разстояние, когато видя Дилия. — О, не видях, че си заета.

Дилия оглеждаше критично килта му, рошавата му коса и дланите му, изписани с химикалка — Джеймс е много разсеян и постоянно записва някакви неща по ръцете си, за да не ги забрави.

— Ти си гайдарят, нали? — попита тя рязко.

Джеймс се усмихна гордо. Вече беше разпознал, че тя е от типа „мразещи гайди“.

— Да, но го правя против волята си. Извънземните обаче не ми дават да спра.

Усмивката на леля ми беше ледена и чудесно показваше, че не й е забавно.

— Това е Джеймс, Дилия — казах аз. — Той е вторият най-добър гайдар в щата Вирджиния тази година.

— Скоро ще бъда номер едно — намеси се Джеймс с обезоръжаващо искрена усмивка. — Свързах се с един наемен убиец.

Дилия запази леденото си изражение. Не беше лесно някой да я обезоръжи, дори и веселяк като Джеймс. Спогледахме се с него, нямахме нужда от думи — и двамата си мислехме едно и също в момента.

— Е, беше ми приятно да се запознаем. Тръгвам, че май храната се чувства самотна.

Помахах му леко, докато се отдалечаваше, оформяйки едно „до след малко“ с устни, а Дилия потръпна демонстративно.

— Какви странни хора идват на тези събирания. По-добре да намерим родителите ти.

— Ще те настигна — отвърнах, като небрежно изостанах от нея. — Мисля, че видях някои от приятелите си.

Не бях добър лъжец, но Дилия не беше добър слушател, така че се разделихме любезно. Тя се запъти към шатрите, а аз колкото можеше по-далече от тях. Огледах струпаната около масите с храна тълпа, но не видях Люк, затова тръгнах към шатрата, под която свиреше оркестърът.

На това място слънцето минаваше косо между дърветата над пътеката и хвърляше дълги златни ивици светлина върху тревата. Поех по една от тези златисти пътечки, като наблюдавах невероятно високата си сянка, която вървеше пред мен. Не след дълго усетих аромата.

Беше толкова силен и странен — като от някакви непознати билки — и се появи така внезапно, че проверих земята под сандалите си, да не би да съм настъпила нещо. Под краката ми обаче нямаше нищо, освен детелини. Листата им привлякоха вниманието ми и се наведох, за да ги разгледам по-внимателно. Сред многобройните трилистни детелини имаше и доста четирилистни. Откъснах една и се изправих. Щях да си я прибера. За късмет.

— Чух те как свириш.

Примигнах бързо от изненада и вдигнах поглед. Без да забележа, до мен се бе приближил млад мъж с рижава коса. Лицето му бе покрито с лунички, но въпреки това той беше изключително хубав — като от реклама в списание. Имаше красивия вид на добре поддържаните хлапетии с големи попечителски фондове.

Не бях сигурна какво се очаква да отговоря на това, затова просто казах:

— Така ли?

Той закръжи около мен, като ме изучаваше от горе до долу.

— Да. — Направи още един пълен кръг, трябваше да извъртя очи, за да не го изпусна от поглед. — Доста впечатляващо. Много по-добре, отколкото очаквах.

По-добре в сравнение с какво? Като за момиче? Като за ученик? Като за арфистка? Или като за мен?

— Благодаря — отвърнах резервирано. Той ме обиколи пак, с усмивка на лице. Усетих още един силен полъх на онзи аромат и ми хрумна, че сигурно идва от него. Може би нещо, с което се беше пръснал или носеше в себе си.

— Доста впечатляващо като цяло.

Реших да бъда любезна.

— Ти свириш ли?

Той се ухили.

— Спирал ли съм някога?

Продължаваше да обикаля около мен, без да спира дори за миг, а после изведнъж изражението на лицето му се промени по начин, от който сърцето ми направо щеше да изскочи.

— Миришеш хубаво.

Познат глас ме накара да се извърна в другата посока.

— Диърдри.

Люк сграбчи рязко ръката ми. Движението му беше толкова внезапно, че изпуснах четирилистната детелина на земята. Почувствах се облекчена, сякаш бях спасена от някаква опасност.

— Ох, радвам се, че си тук. Този тип… — обърнах се към особняка, но не видях никого. Останало беше само наситеното ухание на розмарин или мащерка. Имаше поне дузина места, където можеше да се скрие, след като се бях извърнала към Люк. Това означаваше само едно — че нещо не беше наред. Защо иначе щеше да избяга? — Преди малко имаше едно момче…

Люк погледна зад мен.

— Тук няма никой. — Присви очи. — Никой.

Побиха ме тръпки. Щеше да ми е по-лесно да му повярвам, но нямаше как да забравя луничавия тип.

— Но имаше — упорствах аз. — Някакъв особняк.