Маги Стийвотър: Ридание

Люк продължи:

— Помисли си само — би могла да минеш покрай такъв човек на улицата. А може и ти самата да имаш такива способности, но никога няма да го разбереш, ако не опиташ.

— Говориш за импровизацията, нали? — Потърсих с поглед някого от организаторите. Бях започнала да изпитвам лекота, едно прекалено топло чувство обхващаше цялото ми тяло, което означаваше, че или ще завладея сцената с гръм и трясък, или ще се проваля по същия начин. — Схванах. Нямаше да знам, че мога да импровизирам така, ако ти не ме беше накарал да опитам.

— Диърдри Монахан и Люк Дилом? — Поредната дама с папка в ръце, която произнесе по ужасяващ начин фамилията на Люк. — Добре. Вие сте следващите. Изчакайте, докато тези момчета слязат от сцената. После аз ще ви представя. Може да кажете нещо кратко за мелодията, която ще изпълнявате. Кратко . — С измъчено изражение на лицето се обърна към музикантите зад нас и започна да повтаря речта си.

— Просто мисля, че не си даваш много зор — продължи Люк оттам, откъдето ни бяха прекъснали. — Доволна си от добрите резултати и толкова. Но това са най-обикновени добри резултати, нищо повече.

Сякаш нещо ме прободе. Обърнах се към него. Ще променя правилата на тази игра .

— Не искам обикновени неща.

Той ми се усмихна, или пък се усмихваше на нещо зад мен — не можах да разгадая изражението му. После извади малко шишенце като онези, в които има капки за очи, но без никакъв етикет.

— Очите ли те болят?

— Не, просто са… особени. Искам тази вечер да виждам всичко. — Примигна, очите му засияха от капките и се просълзиха.

Едно движение на ръката му и сълзите изчезнаха, а очите му останаха напълно сухи, но не по-малко сияйни. Нещо в тях ме накара да поискам да видя това всичко , което той щеше да види тази вечер.

— Диърдри? Реших, че си ти. — Мистър Хил, учителят ни по музика и диригент на хора, ме докосна по лакътя. Държеше се като мой музикален наставник, откакто минах в гимназията. Знаех, че според него ми предстои велика музикална кариера. — Как си?

Не отговорих на въпроса му машинално, както обикновено, а се замислих за миг.

— Всъщност не толкова зле, колкото очаквах.

Мистър Хил се усмихна зад телените рамки на очилата си.

— Страхотно. Исках само да ти пожелая късмет. Не че се нуждаеш от него, разбира се. Само помни — избягвай високите тонове на струните, когато пееш.

Усмихнах му се.

— Благодаря. Всъщност днес ще свиря в дует.

Мистър Хил погледна Люк и усмивката му изчезна. Попита го с неодобрение:

— Познавам ли те?

— Никой не ме познава — отвърна Люк.

Хвърлих му бърз поглед. Аз ще те опозная .

— Диърдри? Лукас? Ваш ред е. — Жената с папката ме хвана здраво за лакътя и ме насочи към сцената. — Успех!

Двамата излязохме заедно на прекалено осветената сцена. Косата на Люк изглеждаше направо бяла на ярката светлина. Погледнах към залата и се опитах да открия къде е седнало семейството ми, но публиката беше потънала в сянка. Така беше по-добре, не ми се щеше да виждам самодоволното изражение на леля Дилия. Настаних се на сгъваемия стол в средата на подиума — беше неприятно затоплен от прекалено нервния предишен участник.

Люк постави арфата до мен, пристъпи зад гърба ми и ми прошепна:

— Не бъди обикновена.

Потръпнах и придърпах арфата към себе си. Нещо ми подсказваше, че „обикновеното“ не е вариант, щом и Люк е намесен, и тази мисъл беше по-вълнуваща и плашеща от всеки конкурс, на който се бях явявала някога.

— Диърдри Монахан и Люк Делонг — изпълнение на келтска арфа и дървена флейта.

Наклоних се към Люк и му прошепнах:

— Постоянно бъркат името ти.

Той се усмихна лекичко.

— Всички го правят.

— Но аз не го бъркам, нали?

Светлините от прожекторите се отразяваха в очите му като в бистро езеро; усетих, че не мога да спра да се взирам в тях.

— Не, не го бъркаш.

Люк нагласи микрофоните ни и се обърна към публиката. Погледът му пробяга по лицата на хората в залата, като че ли търсеше някой познат.

— Какъв вълнуващ ден, нали?

От залата се чуха слаби ръкопляскания и подвиквания от някои по-шумни бащи.

— Не ми прозвуча много въодушевено. Това е най-големият музикален конкурс за ученици в радиус от хиляда километра. Състезаваме се за големи награди. Това са вашите деца, техните приятели и връстници и те свирят от цялото си сърце и душа! Сега вълнувате ли се или не?

Този път ръкоплясканията бяха много повече и по-силни. Люк се усмихна широко.