Маги Стийвотър: Ридание

— Така е по-добре. С Диърдри ще ви изсвирим стара ирландска песен — „Риданието на влюбената фея“. Надявам се, че ще ви хареса.

Това беше моментът, в който обикновено или повръщах, или припадах, но сега ми се струваше, че няма да направя нито едното, нито другото. Усещах, че се усмихвам широко като Люк. Усещах, че ще сритам няколко музикални академични задника. Беше най-прекрасното чувство, което някога бях изпитвала. Къде изчезна истинската Диърдри? Не че ме интересуваше особено, май не исках тя да се връща.

— Готова ли си, Ди? — попита ме Люк нежно.

Усмивката му беше заразителна и за първи път в живота си почувствах, че ми е писано да бъда на сцената, че тя е правилното място за мен. Усмихнах му се широко вместо отговор и засвирих. Струните още бяха меки и приятни на допир от жегата отвън, а акустиката в залата караше звука от малката ми арфа да звучи така, все едно излизаше от класическа, висока метър и половина арфа. Люк се включи с флейтата си. Звукът й беше нисък и задъхан като гласа му, когато пееше навън — силно изразителен, приличаше на човек, който едва сдържа емоциите си. Заедно звучахме като оркестър, едновременно старинен и някак извън времето, а когато започнах да пея, публиката в залата замръзна, сякаш вледенена от студа в зимна нощ.

Чий беше този ангелски глас? Гласът, който изпълни залата, изобщо не звучеше като моя — беше много по-зрял, по-оформен и предаваше напълно агонията на влюбената фея от песента.

Първият стих свърши и усетих как за частица от секундата флейтата се поколебава и спира в очакване. Започнах да свиря мелодия, която не беше чувана досега. Само че аз я бях свирила и преди и знаех, че мога да се заиграя с нея, без да се загубя. Този път я атакувах нежно, но силно. Катерех се по гамата с болка и любов едновременно, а флейтата на Люк ме следваше в по-долните тонове, почти непоносимо близко.

После започнах да пея последния стих, онзи, който току-що бях научила от Люк. Във всеки друг ден вече щях да съм забравила текста, но не и днес — гласът му не спираше да звучи в главата ми. Думите като че ли придобиваха нов смисъл, когато ги пеех аз; бяха истински.

Защото аз бях влюбената фея.

Когато стигнахме до последния рефрен, Люк вече се усмихваше толкова широко, че почти не можеше да свири. Оставих гласа си да заглъхне постепенно, да отмре с последната изсвирена от флейтата нота и да се завърне там, откъдето беше дошла изумителната непозната мелодия.

Залата остана абсолютно тиха.

На лицето на Люк се появи лека, почти неуловима усмивка и тогава публиката скочи на крака, всички викаха и ръкопляскаха. Дори съдиите на предния ред се изправиха. Прехапах устни и усетих как цялата се изчервявам, докато с Люк се споглеждахме тържествуващо.

Напуснахме сцената, на която трябваше да излязат новите изпълнители. Люк стисна силно ръката ми, лицето му грееше.

— Добро момиче! — Пусна ме бързо. — Добро момиче! Трябва да тръгвам, за да… но ще се върна за приема довечера.

— Трябва да направиш какво…? — повторих аз, но той вече беше изчезнал в претъпканото с хора пространство зад кулисите. Почувствах се странно изгубена.

— Не обличай нищо размъкнато! — каза майка ми, докато затръшваше вратата на стаята ми зад гърба си.

Благодаря за страхотния съвет, мамо , помислих си, докато се взирах в разпръснатите по леглото ми дрехи. Не знаех какво щях да облека за официалния прием за участниците тази вечер, но със сигурност нямаше да бъде нищо от глупостите, които тя избра от гардероба ми.

Все още държах в ръка последното й предложение — рокля, с която приличах на избягала от старчески дом. Метнах я върху останалите прекалено официални рокли и костюми с панталони и погледнах навън през прозореца. Разпокъсани бели облаци се носеха леко по небето, отнасяйки със себе си остатъците от следобедната жега, и постепенно закриваха бледите очертания на сребристата „дневна“ луна, която все още се виждаше.

Вместо да започна да се обличам, пъхнах един диск в плейъра си, бутнах планината от дрехи в другата страна на леглото и се проснах върху завивките. Бързите ритми на рила 4 4 Рил — шотландски танц. — Б.пр. се понесоха из съзнанието ми и съживиха спомена за случилото се днес на сцената.