Маги Стийвотър - Ридание

По дяволите! Люк Дилън е истински. Още не можех да дойда на себе си, да не се бях надрусала с нещо? Хората не излизат ей така от сънищата ти.

Позволих си лукса няколко минути просто да си лежа и да си мисля за него. Спомнях си как внимателно говореше, произнасяйки всяка дума, сякаш е много специална. Задъханият звук на флейтата му, нашепващ древни тайни и копнежи. Светлите му, прозрачни като стъкло очи. Можех да си представя как ме държи за ръката и ме превръща в една от своите тайни. После се почувствах гузна, че лежа и се размотавам, потънала в глупави момичешки фантазии за него, вместо да се приготвям за партито, но досега не си бях падала така по никое момче.

Ъъъ, май излъгах. В седми клас учех заедно с Роб Мартин, слаб, тъмнокос тип с лице на замислен мрачен ангел. Или поне такъв беше в моите представи. Благодарение на своята суперсила да оставам невидима за всички други в училище, го наблюдавах всеки ден, без да се осмеля да го заговоря. За мен той беше нещо като светец, защото се изказваше против жестокото отношение към животните и срещу месото, което ни предлагаха в менюто в училищния стол. Веднъж порица един от учителите ни пред целия клас, защото носеше кожено яке. Използваше думи като „анатема“ и „погром“.

Той беше моят герой.

После, няколко дни преди лятната ваканция, когато последвах Роб като сянка в междучасието — както обикновено, невидима за него — го видях как отваря кутията си за обяд и вади оттам сандвич с шунка. И го изяжда.

Оттогава не съм си падала по никое момче.

Рилът свърши и започна следващото парче — нежна и тъжна балада, една от любимите ми: „Ако бях птица“. Докато си я тананиках, внезапно разпознах една музикална фраза, която накара стомаха ми да се свие. О. Дотук бяхме с магическата импровизация. Мелодията, която изсвирих на конкурса, не беше съвсем същата като тази, която звучеше, но беше достатъчно близка. Заслушах се още по-внимателно, докато групата повтаряше стиха. Добре, не е тази част. Но ето — момент, тези ноти тук? И може би тези? О, да. Вече беше болезнено ясно откъде е дошло вдъхновението ми.

Въздъхнах тежко, но трябва да призная, че част от мен се почувства облекчена. Щом имаше напълно логично обяснение за внезапната ми способност да импровизирам, може би имаше такова и за появата на самия Люк. Защото хората наистина не могат просто да се материализират от сънищата. Сигурно го познавах отнякъде… А и начинът, по който свиреше на флейта — може би имаше и група, която съм слушала преди. Не знаех нищо за него, освен че е готин, занимава се с музика и се интересува от мен.

Имаше ли значение нещо друго?

Ами, все пак той се появи изневиделица в онази тоалетна…

— Диърдри! — извика майка ми от долния етаж. — Избра ли си нещо?

Станах и се загледах за момент в плейъра си, преди да го изключа.

— Да! — отвърнах аз. — Вече реших какво да облека.

Щом стигнахме до приема, останах много доволна, че не се поддадох на натиска на майка си и не облякох нищо от нейните тъпи предложения. Никой не носеше дънки, но и никое момиче не беше облечено в „малка черна рокля“ от типа, който тя беше струпала на леглото ми. Светлосинята ми лека лятна рокля и белите сандали, които бях обула, пасваха чудесно на стила, който всички като че ли негласно бяха избрали. Деколтето на роклята беше остро и изрязано и разкриваше красиво врата и раменете ми. В случай че Люк наистина дойде на партито…

— Мразя, когато организират приемите навън — заяви шумно Дилия, докато пристъпваше внимателно по пътеката и високите й токчета потъваха в тревата. — Слава Богу, че поне оркестърът свири камерна музика! Опасявах се, че пак ще има нещо ужасно като онези гайди от конкурса.

Както винаги, бях на напълно противоположното мнение. Няма нищо по-неприятно от това да си затворен със сто непознати в миришещо на препарати за чистене помещение. Вместо това сега учениците, родителите, учителите и съдиите се разхождаха весело и спокойно между опънатите големи бели шатри и носеха в ръце чинии с храна на фона на нежната музика на оркестъра. Храната миришеше чудесно и ми напомни за съботните нощи у дома. Горещият летен въздух вече отстъпваше на хладния бриз, а слънцето се скриваше плавно зад дърветата.

— За бога, каква е тази миризма? — попита с възмутен тон Дилия. Заяждаше се, разбира се. Много добре знаеше, че кетъринг компанията на мама осигурява храната за приема. Татко винаги нарича Дилия „моята най-малко любима балдъза“. Шегичка, тъй като Дилия е единствената сестра на мама. Но нямаше как да не се съглася с коментара му — Дилия е като супермазна торта, покрита изобилно със захарна глазура, а аз предпочитам да съм на диета в нейно присъствие.