Лийси Харисън: По-неживи от всякога

Сред растящия шум от учениците, които не спираха да говорят, докато се провираха оттук-оттам, за да си намерят места, нормито до нея сложи на рамото й топлата си ръка. „Добре ли си?“, сякаш питаха небесносините му очи.

Франки кимна с усмивка и отново се върна към екрана. След шестмесечно ППТ (публично показване на тревожност) Брет Рединг продължаваше да забелязва всяко нейно трепване. Ако по време на тест тя започнеше да искри, той вдигаше поглед и й намигваше, за да й вдъхне кураж. Ако някой учител я вдигнеше в час и от нея излизаха искри, той слагаше ръка на гърба й. Но почнеше ли да искри, докато гледаха страшни филми, се заливаше от смях. Ами другите ученици от „Мърстон Хай“? Още от миналия ноември те вече не се удивяваха на чудатостите й. Шокът от това да видиш как внучката на Франкенщайн святка, пука и искри беше тооолкова стара новина.

Като не можеше да стои мирна, Франки започна да потропва с ментовозеления си крак. Пук! Нова искра прогори малка дупчица върху уплътнението на пейката. Тя сбърчи носле и размаха ръка, за да разнесе мириса на изгоряла пластмаса, преди някой да е забелязал.

— Защо е това светлинно шоу? — попита Брет и огледа салона, опитвайки се да открие причината.

— Добре съм — увери го Франки, като в същото време натискаше клавиатурата с палци. — Тъкмо ми хрумна да добавя още нещо към нещата за лятото, без които ще умра, и се развълнувах.

— Чак пък да умреш? — усмихна се той. — Не ми се вярва.

— О, да. — Тя бързо написа: Експеримент: да си опека само краката, така че да изглежда сякаш нося чорапогащи. — Такава скука е като няма страст. Затова всичко в моя списък за лятото е въпрос на живот и смърт — запъна се Франки, като защитаваше своите шестнайсет идеи. Това бяха нейните летни приключения. Поне за нея бяха приключения. Повечето от приятелите й вече бяха опитвали солта на Тихия океан и бяха ходили на бос крак от сутрин до вечер, бяха хващали светулки в буркани и бяха пробвали тридневно слънчево разкрасяване. Но не и Франки. Макар да имаше вградени познания, равни на цели петнайсет години, това щеше да бъде първото истинско лято в живота й. И тя щеше да сграбчи сезона с всеки шев по тялото си. Само трябваше да издържи ежеседмичното събиране на училището за обучението по търпимост, без да даде на късо, и щеше да се приближи с един час към лятото.

Блу се намъкна на пейката до Франки. Щом се настани, тя намота русите си букли на кок и ги пристегна с лакирана светлосиня клечка. Като си повяваше с ръка на врата, морското създание от Австралия въздъхна.

— Боже. Нямам търпение да си сложа стария костюм и да потопя крака в мехурчетата.

— В колко часа ще ходиш на педикюр? — попита Франки, като си мислеше, че и тя би могла да си сложи нов лак.

— Не, Шейла — засмя се Блу по своя делфински начин. — На австралийски това означава „искам да поплувам“. Напукала съм се като петите на прабаба ти. — Слънцето грееше през прозореца на тавана върху сухите й люспи и отразено от тях хвърляше разноцветни сърповидни светлинки на стената зад тях.

— Това звучи наелектризиращо! — Франки засия. — Хайде да се съберем голяма тумба. Аз ще помоля татко да спре турбините в задния двор, за да може да поскачаме във водопада.

От радост Блу сключи ръцете си, покрити с мрежести розови ръкавици.

— Нещо за парти край басейна ли дочуват ушите ми? — попита Клаудин, докато се качваше по стълбите към тях. Тя цопна кожената си чанта на пейката до Блу и измъкна от дясното си ухо парченце оранжев дунапрен. Ушите на вълчицата бяха твърде чувствителни за шума в салона. Но никога за светските събития и клюките. Тях не ги изключваше. — Къде и в колко часа? — попита тя и извади тапата и от лявото си ухо.

— У нас след училище — обяви Франки.

— Става — с тези думи Клаудин бухна кестенявата туфа на врата си и отново пъхна тапите в ушите си. До пълнолунието оставаше още много време, но въпреки това вратът и ръцете й бяха покрити с лъскава козина. Откакто се бе отказала от коламаската и поддържаше кожуха си в спретнат вид, тя ден и нощ сияеше като холивудска звезда. Нормитата в училище — от най-малките до най-големите, бяха започнали да украсяват ръкавите и яките на дрехите си с изкуствени кожички в цветовете на дъгата, направени от всякакви материи. Ала никой кожух не можеше да се сравнява по блясък или гъстота с този на Клаудин. Тя сама си бе направила кристална брошка, на която пишеше ЕСТЕСТВЕН КОЖУХ, и никога не я сваляше — за всеки случай, да не би някой да я пробва.