Реймънд Фийст: Връхлита страховит легион

— Какво има? — попита отново Магнус, който очевидно не можеше да проследи мисълта на баща си.

— В началото стоварих вината върху Безименния, защото ми казаха, че той стои зад всяко зло дело на Мидкемия. Беше логично, дори очевидно, като се има предвид, че той е Бог на злото. Но ако е имало друга сила, друга проява на злото, която се е промъквала в нашия свят, използвайки Безименния, за да ни попречи да видим какво се крие зад случващото се?

— Дасатският Тъмен бог? Мрачният?

— Да. Мрачният. Може би той също е бил нечие оръдие. Не ти ли се стори прекалено изкусен?

— Той успя да внуши на дасатите, че е техният бог — припомни му Магнус.

— Така е. Но измамата е твърде повърхностна в сравнение с това, което си мисля аз.

— И какво си мислиш, татко?

— Предполагам, че Джакан, демонът, играещ ролята на Изумрудената кралица, е искал да се добере до Камъка на живота и да използва силата му за свои цели. Не бях наясно как точно може да се използва тази сила — да укрепи позицията си в нашата вселена, да се върне и да се сражава с Маарг за върховенство в Петия кръг или заради нещо друго. Бях толкова съсредоточен върху това да го спра, че едва не изгубих главата си, и наистина не се интересувах от това за какво му е нужен Камъкът на живота. — Погледна Магнус и добави: — Ами ако той е бил само стръв?

— За какво?

— Да примами Маарг тук, да го остави да издъхне от глад, докато някой — или нещо — получи власт над Петия кръг. Джакан беше в Мидкемия, Тугор загина в битката с Ханам, а Маарг остана тук да умре. Някой друг властва в Петия кръг, но не иска да узнаем кой е.

— Защо?

— Може би защото тази информация ще е ключ към неговия разгром. Инак защо ще се прикрива зад толкова много лъжливи следи?

— Дали пък Амиранта не би могъл да хвърли малко светлина върху този въпрос? Или може би онзи елф, Гуламендис?

— Несъмнено трябва да разговаряме и с двамата. — Той се обърна към другите магьосници. — Елате тук. — След това рече на Магнус: — Върни ни при разлома, ако обичаш.

Четиримата магьосници се уловиха за ръце и Магнус използва магията си, за да ги прехвърли на едно място близо до разлома, недалеч от платото, откъдето се виждаше град Ахзарт. Пъг понечи да прекрачи, но спря.

— Какво има? — попита Магнус.

— Блокират ни.

— Какво? — попита Рандолф.

— Не можем да преминем през разлома.

— Как е възможно това? — попита Саймън.

Пъг огледа хълма и забеляза един голям камък. Хвърли го към портала, но щом докосна блещукащата сивкава завеса, камъкът отскочи назад.

— Няма да те убие, но опиташ ли да прекрачиш, ще си разкървавиш носа.

— Кой го е направил? — попита Магнус.

Пъг си пое бавно дъх и отвърна:

— Същият мръсник, който е в състояние да променя заклинанието за призоваване на Амиранта и да го използва срещу него. Поне така предполагам.

— Беласко? — попита Магнус.

— Или неговият господар — отвърна Пъг. Огледа се и посочи една малка площадка. — Елате. Няма да си губим времето в опити да преодолеем бариерата. Познавам достатъчно добре науката за разломите, за да мога да създам друг портал, който ще следва този по пътя към дома. Ще ми отнеме обаче доста време, ако не ми помогнете.

Малко след това работата закипя.

Откъм горящата сграда лъхна нажежена вълна и се стовари върху Миранда и спътниците й, които се бяха появили насред градината.

— Дръжте се за мен! — извика тя задавено, задушена от гъстия дим. Тъй като никой не се бе пуснал, й отне броени секунди да ги премести на един нисък хълм, откъдето се виждаше задната част на главната сграда.

Долу всичко гореше.

Централната сграда пламтеше като клада, от прозорците й вратите й се подаваха ярки огнени езици. Околните постройки също горяха. Земята около тях бе обсипана с телата на ученици и преподаватели.

И тогава се появи първият демон — изскочи иззад ъгъла, преследваше един от оцелелите ученици. Миранда вдигна ръка и запокити по него сноп енергия, която би трябвало да го превърне в купчина пепел. Вместо това заклинанието само го зашемети, но ученикът все пак набра известна преднина. В следващия миг адското създание разтърси глава и се огледа да види кой го напада.

Видя Миранда на хълма, приведе се и се втурна в атака.

Имаше приблизително човешка форма, но плещите му бяха по-широки и яки. Главата му приличаше на котешки череп, напълно лишена от плът, с огромни извити зъби. Краката му завършваха с конски копита и макар да изглеждаше малко тромав, той се придвижваше с неестествена бързина.