Рик Риърдън - Домът на Хадес

Анабет поклати глава. Той се опияни от вида й в света на живите, без Мъртвешката мъгла около нея, с руса коса, отразяваща слънчевите лъчи — дори и все още да бе съвсем слаба като него. Сивите й очи обаче бяха пълни с грижи.

— Пърси, пророчествата винаги имат двояко значение — каза тя. — Ако не отидем, можем да изгубим единствения си шанс да я спрем. Атина е мястото на битката ни. Не можем да я избегнем. Освен това пророчествата не могат да бъдат измамени. Гея ще ни хване другаде или ще пролее кръвта на други полубогове.

— Да, права си — въздъхна Пърси. — Не ми харесва, но си права.

Настроението на групата стана мрачно като въздуха в Тартара, докато Пайпър не ги ободри.

— Е — прибра тя кинжала си и потупа рога на изобилието, — направихме си хубав пикник. Кой иска десерт?

По залез Пърси намери Нико да връзва въжета около пиедестала на Атина Партенос.

— Благодаря ти — каза Пърси.

— За какво? — намръщи се Нико.

— Ти обеща да отведеш другите до Дома на Хадес — отвърна Пърси — и го направи.

Нико направи възел с края на въжетата.

— Ти ме измъкна от онази делва в Рим. За пореден път ми спаси живота. Това бе най-малкото, което можех да сторя.

Гласът му бе стоманен, дръпнат. Пърси така и не можа да разбере с какво го дразни. Нико вече не бе хлапето с картите „Митомеджик“ от академия „Уестовър“, нито гневният младеж, който бе последвал призрака на Минос в Лабиринта. Кой обаче бе всъщност?

— Освен това — отвърна Пърси, — посещаваше Боб…

Той разказа на Нико за пътуването си в Тартара. Допусна, че само той би го разбрал истински.

— Убеди Боб, че може да ми се довери, макар никога да не го бях посещавал. Дори не се бях сещал за него. Спаси ни живота с това, че си бил мил с него.

— Ами да — отвърна Нико, — опасно е да забравяш хората.

— Човек, опитвам се да ти благодаря!

Нико се изсмя, но в смеха му нямаше веселост.

— А аз се опитвам да ти кажа, че няма за какво. Сега обаче ще те помоля да ме оставиш на мира, тъй като имам още работа за вършене.

— Добре, разбира се. — Пърси се отдръпна, а Нико намести въжетата през рамо, все едно Атина Партенос е гигантска раница.

Пърси не можа да не се почувства малко обиден, задето са му казали да се разкара. Но пък Нико бе преживял много. Бе минал през Тартара сам. Пърси отлично разбираше какво може да му е коствало това.

Анабет се изкачи на хълма и се присъедини към тях. Хвана Пърси за ръка, което го накара да се почувства по-добре.

— На добър час! — каза тя на Нико.

— И на вас — отвърна той, без да я поглежда.

Минута по-късно Рейна и Хедж пристигнаха в пълно бойно снаряжение и с раници на гръб. Рейна изглеждаше мрачна и готова за бой. Треньорът се бе ухилил, все едно очаква купон.

Рейна прегърна Анабет.

— Ще се справим — обеща тя.

— Сигурна съм — отвърна Анабет.

Тренер Хедж потупа бухалката си.

— Не бойте се! Връщам се в лагера и ще видя своето бебче! Искам да кажа, че ще отведа това бебче до лагера!

И той потупа крака на Атина Партенос.

— Хубаво — отвърна Нико, — а сега хващайте въжетата, ако обичате. Тръгваме.

Рейна и Хедж се хванаха. Смрачи се. Атина Партенос пропадна в собствената си сянка и изчезна заедно с тримата си придружители.

Арго II отплава след залез.

Смениха курса на югозапад, докато не стигнаха крайбрежието, а след това кацнаха в Йонийско море. Пърси бе облекчен да почувства вълните отново под себе си.

Разстоянието до Атина по суша бе по-малко, но след неприятния опит на екипажа с планинските духове в Италия, решиха да не летят над територията на Гея повече, отколкото е необходимо. Щяха да плават покрай брега на Гърция, следвайки маршрутите на гръцките герои от древните времена.

Пърси бе щастлив от това. Радваше се отново да е в стихията на баща си — с пресния морски въздух в дробовете и солените пръски по ръцете. Застана на релинга на десния борд и усети теченията под себе си. Ала виденията от Тартара не го напускаха — огнената река Флегетон, напуканата земя, от която излизаха чудовищата, черните гори, над които кръжаха араите, кървавите облаци, които скриваха небето. Но най-вече помнеше една колиба в мочурището, с топъл огън, сушени билки и нарязано месо от дракон. Запита се дали сега колибата е празна.

Анабет застана до него на релинга и го прегърна. Топлината на тялото й го успокои.

— Знам — разчете тя изражението му. — Не мога да забравя онова място.

— Дамасин — прошепна Пърси — и Боб.