Рик Риърдън - Домът на Хадес

— Да — каза накрая Пасифая, — моят срам бе непоносим. След като синът ми се роди и го захвърлиха в Лабиринта, Минос отказа всякаква връзка с мен. Каза, че аз съм съсипала репутацията му! И знаеш ли какво стана после с Минос, Хейзъл Левеск? Какви бяха последиците от престъпленията и наглостта му? Получи награда! Направиха го съдия в Подземното царство, все едно има някакво право да съди останалите! Хадес му даде тази позиция. Баща ти.

— Баща ми всъщност е Плутон.

— Все тая! — излая Пасифая. — Сега поне разбираш защо мразя героите почти толкова много, колкото и боговете. Ако някой от вашите оцелее в тази война, Гея ми обеща, че ще го гледам как умира бавно в новото ми владение. Единствено ми се искаше да имам повече време да изтезавам вас. Уви…

В центъра на стаята Портите на Смъртта издадоха приятен звън. Зеленият бутон със стрелка нагоре светна. Веригите се разтърсиха.

— Виждаш ли? — сви рамене извинително Пасифая. — Портите заработиха. След дванайсет минути ще се отворят.

Стомахът на Хейзъл потръпна като самите вериги.

— Още гиганти?

— О, за щастие не — отвърна магьосницата. — Те всички се върнаха и заеха позиции в света на смъртните за последната битка. — Пасифая й е усмихна студено. — Предполагам, че Портите са за някой друг… някой неупълномощен.

Лио пристъпи напред, а от юмруците му се издигнаха струи пушек.

— Пърси и Анабет.

Хейзъл не можеше да продума. Не бе сигурна дали буцата в гърлото й е от щастие, или отчаяние. Ако приятелите им наистина бяха достигнали Портите и щяха да се появят след дванайсет минути…

— О, не се безпокойте — махна с ръка Пасифая. — Клитий ще се справи с тях. Виждаш ли, когато звънът отекне отново, някой от нашата страна трябва да отвори Портите, иначе това, което е в тях, ще направи „пуф!“ и ще си замине. Но пък Клитий може да реши да ги убие лично. Зависи от вас, двамата.

Хейзъл усети вкус на олово в устата си. Не искаше да пита, но трябваше.

— Как така?

— Трябват ни само двама живи герои — рече Пасифая. — Късметлиите ще бъдат отведени до Атина и принесени в жертва на Гея по време на Пира на Надеждата.

— Естествено — отвърна Лио.

— Така че въпросът е дали това ще бъдете вие, двамата, или приятелите ви в асансьора? — Магьосницата разпери ръце. — Нека видим кой ще оцелее дванайсет… всъщност вече са единайсет минути.

И стаята потъна в мрак.

Вътрешният компас на Хейзъл полудя.

Спомни си дните, когато бе много малка, в края на 1930 година в Ню Орлиънс. Тогава майка й я бе завела да й извадят болен зъб. Тогава за пръв и последен път Хейзъл опита етер — зъболекарят бе обещал, че той ще я отпусне и ще я направи сънлива, но вместо това тя се бе почувствала сякаш напуска тялото си, обзета от паника и лишена от всякакъв контрол върху случващото се. Когато ефектът на етера отмина, бе боледувала още три дни.

В момента се чувстваше все едно е получила конска доза етер.

Част от нея знаеше, че е все още в пещерата. Пасифая бе на около метър от тях. Клитий чакаше пред Портите на Смъртта, все така безмълвен.

Облаци мъгла обаче покриха Хейзъл и изкривиха представата й за реалност. Тя направи крачка напред и се удари в стена, която не трябваше да е там.

Лио опря ръце в каменната стена.

— Какво? Къде сме?

От нищото се появи коридор, продължаващ надалеч и вляво, и вдясно от тях. Факли го осветяваха от железни стенни светилници. Въздухът миришеше на плесен като в стара гробница. Гейл излая сърдито и заби нокти в рамото на Хейзъл.

— Знам — промърмори момичето. — Това е само илюзия.

— Стабилно изглежда за илюзия — удари Лио с юмрук по стената.

Пасифая се изсмя. Гласът й звучеше далечен, все едно двамата са под вода, а тя ги гледа как се давят.

— Нима наистина е илюзия, Хейзъл Левеск? Или пък е нещо повече? Не можеш ли да разбереш какво съм създала?

Хейзъл така се притесни, че едва успя да остане права, но не и да се съсредоточи. Опита се да използва силите си, за да види пещерата през Мъглата, но вместо това усети тунели, простиращи се във всички посоки, но не и напред.

Случайни мисли изпълниха съзнанието й като златни кюлчета, призовани напосоки на повърхността.

Дедал. Заключеният Минотавър. Умрете бавно в новото ми владение…

— Лабиринтът — промълви Хейзъл. — Тя изгражда наново Лабиринта.

— Какво ще правим? — Лио спря да блъска по стената с чук и се обърна намръщен към нея. — Мислех, че Лабиринтът е рухнал по време на битката за лагера на нечистокръвните. Бил свързан с жизнената сила на Дедал или нещо такова. И се разпаднал със смъртта му.