Дж. Уорд - Сенките

Фигурата отстъпи назад. Наклони глава на една страна, сякаш обмисляше как точно да го убие.

В с’хийб повечето затворници първо биваха подлагани на мъчения. Като месо, което се начуква, за да омекне, неведнъж си беше мислил Ай Ем. След което биваха убити и погребани или пък изядени от С’Екс и неговите стражи, в зависимост от провинението.

Последното беше славна традиция. И разрешаваше проблема с това какво да правят с тялото.

Ай Ем стисна юмруци и се приготви да посрещне онова, което го очакваше.

Само че фигурата просто го гледа в продължение на един дълъг миг. След което отиде до вратата и излезе.

Е, добре. Бяха се уверили кой е и нямаше причина да го убиват, преди да са си върнали Трез. Така биха пропилели печелившата карта, която неочаквано бяха изтеглили.

Мамка му.

Ай Ем отпусна мускули, опитвайки се да пропъди напрежението от тялото си, молейки се естествените му целителни способности да се погрижат за сътресението му възможно най-бързо. Трябваше да подкрепи решимостта си да се съпротивлява с нещо повече от инертно тяло и крайници от олово.

По дяволите, защо се беше доверил на С’Екс.

* * *

Парадайз седеше в леглото, пъхнала крака под себе си, вперила очи в нощното небе, което се подаваше през далечния край на залостените прозорци.

- Значи, ще го направиш? - каза тя в телефона.

Пейтън се разсмя.

- И още как! Изгарям от нетърпение да се махна от тук. От нападенията насам сме под ключ и това, че родителите ми са съгласни да се запиша в тренировъчната програма, е истинско чудо.

Парадайз се съсредоточи върху резетата на собствената си врата, които също бяха пуснати.

- Чудя се дали татко ще ми позволи да се запиша - промълви тя.

Думите й бяха последвани от мълчание. А след това - смях.

- Господи, Парадайз. Не. По никой начин. Забрави.

- Да, вероятно си прав. Той прекалено много ме пази...

- Програмата не е място за жени.

Парадайз се намръщи.

- Моля? В писмото от Братството се казваше, че всички можем да се пробваме.

- Окей, първо, да се пробваш, не означава да бъдеш приет. Някога правила ли си дори една лицева опора?

- Е, сигурна съм, че бих могла, ако...

- Второ, ти не си обикновена жена. Та ти принадлежиш към едно от първите семейства. Баща ти е съветник на краля. Трябва да бъдеш пазена, за да родиш деца.

Парадайз зяпна.

- Не мога да повярвам, че наистина го каза.

- Е, какво? Да не е лъжа? Не се самозалъгвай, че правилата за жени като теб са същите. Така де, ако някоя обикновена цивилна реши да се пробва - защо не. Подобна загуба не означава нищо за расата. Но, Пари, от вас са останали толкова малко. Мъжете като мен не искаме да се обвързваме с никого, освен с някоя като вас, а от вас са останали колко, четири или пет?

- Това е най-големият абсурд, който някога съм чувала. Трябва да затварям.

- О, хайде де. Не бъди такава.

- Майната ти. Аз не съм просто чифт яйчници, на които можеш да наденеш пръстен.

Парадайз прекъсна връзката и за миг се поколеба дали да не метне телефона през стаята. Когато установи, че не е в състояние да го направи, се разтревожи дали всички маниери, които бе наследила и с които бе закърмена, не означаваха, че Пейтън е прав. Тя бе парниково цвете, годно единствено за чаени партита, раждане на деца и...

Телефонът й зазвъня и тя го хвърли на леглото, след което стъпи на пода и подпря ръце върху тъканата черга. Протегна крака и се закрепи на пръсти.

- Е, добре - каза, стискайки зъби. - Нагоре и надолу. Сто пъти.

Надолу се получи още от първия опит, ръцете й се подчиниха без проблем. Докато носът й се допираше до избродираната ваза с цветя върху чергата, тя беше преминала в режим звяр, готова наистина да се развихри.

Нагоре беше... сносно.

Отново надолу към чергата. И пак - нагоре.

Или поне това беше идеята. Мускулите на ръцете й започнаха да треперят, лактите й се огънаха; раменете я заболяха.

Успя да направи три. Е, добре де - две и половина. Преди да се просне на...

- Какво правиш?

Парадайз изписка и се обърна по гръб. Баща й стоеше на прага и тъкмо прибираше ключа, с който бе отворил вратата й. Веждите му бяха подскочили толкова високо, че почти се сливаха с косата му.

- Лицеви опори - отвърна тя запъхтяно.

- Защо?

Попитай го, помисли си. Просто му кажи направо: Искам да се запиша в тренировъчната програма на Братството...

Телефонът й отново се раззвъня.

- Трябва ли да вдигнеш? - попита баща й.

- Не. Татко, искам...

- Нещо изникна, скъпа моя. - Той затвори вратата и заключи след себе си. - И трябва да бъда откровен с теб.