Дж. Уорд - Сенките

Селена нямаше представа какво й говори. Нито пък я беше грижа. Тялото й бе толкова заситено, колкото изглеждаше и неговото. Въздушни струи, нахлуващи през вентилационния отвор над тях, долитаха откъм тавана и галеха всяка открита част на тялото й, гъделичкаха, охлаждаха.

Това беше сексът на живота й. Суров и необуздан, така както й бяха казвали и както бе обучавана, че може и трябва да бъде.

Преди да се излегне на една страна и да потъне в сън, Селена се усмихна толкова широко, че бузите я заболяха. За първи път в живота си бе не просто истински и прекрасно изпукана, но и маркирана от мъжа, когото обичаше.

Дори с бъдещето, което я очакваше, трудно бе да не се чувства благословена.

АЙ ЕМ ДОЙДЕ НА СЕБЕ СИ, НО НЕ ОТВОРИ ОЧИ. СЪБУДИ ГО остра болка в тила... това, както и леденостуденият под, върху който лежеше голото му тяло. За миг се поколеба дали да не продължи да се прави на припаднал и да се опита да разбере къде е, използвайки слуха, обонянието и инстинктите си, ала нямаше смисъл.

Знаеше точно къде са го сложили.

Шибаното вероломно копеле.

Повдигна клепачи и не видя абсолютно нищо. И нищо чудно, след като лежеше по корем, едната му ръка - затисната под тялото, сякаш го бяха хвърлили...

В ъгъла зад него се отвори врата. Разбра го не защото пантите й изскърцаха, а по неочаквания шум от стъпки и гласове в килията.

- Защо трябва да проверявам знака му? - попита мъжки глас. Не беше С’Екс.

- Такава е процедурата.

Не. Нищичко не се беше променило.

Ай Ем отново затвори очи, без да помръдва, дишайки съвсем леко, докато стъпките се приближаваха.

Някой ахна. А после нечии пръсти докоснаха тила му, сякаш опипваха кожата му там, където беше белязан, както белязваха всички мъже, щом навършат шест години.

- Не може да е вярно.

Стъпките излязоха забързано и той предположи, че вратата отново се бе затворила.

Повдигна глава и след миг замъгленият му поглед се фокусира. В добре осветената килия с бели мраморни стени, толкова лъскави, че можеше да види тъмното си отражение в тях, нямаше никого.

Главата го болеше така жестоко, че бе принуден отново да я отпусне на пода, откривайки същото място, което допирът на бузата му беше стоплил, докато лежеше в безсъзнание. Ръката му го убиваше, едновременно схваната и болезнена, ала той нямаше достатъчно сила, за да я измъкне изпод тежестта на тялото си. Лежеше си там, дишайки, съществувайки, без да има представа колко дълго бе останал в безсъзнание, какво щяха да направят с него и дали щеше да се измъкне жив от тази своя блестяща идея.

Изведнъж отново се видя как си тръгва от „Сал“ предишната нощ, как излиза от ресторанта, който обичаше, как говори със сервитьорите.

Откри, че му се иска да върне времето назад, да отиде при това свое „аз“; споменът за хладната милувка на нощта по лицето му, за дима от цигарите на келнерите, който се издигаше от запалените им крайчета, бе толкова ясен, че за момент му се стори, че е невъзможно да не се върне към онзи миг във времето... да стъпи в обувките, които носеше тогава... да облече онази кожа така, както отново приемаше физическите си очертания, след като се дематериализираше.

Ала, разбира се, времето не действаше по този начин. А беше просто телевизионната програма на твоя живот, филмов екран, където можеш да гледаш, но не и да участваш или да променяш каквото и да било.

Отчаянието за Трез, движещата сила в целия му живот, го бе тласнало обратно в редиците на общия им враг. И беше много вероятно това да се окаже краят му.

Ай Ем простена и се обърна на една страна, примигвайки няколко пъти. Оръжията му, също като одеждите, които носеше, бяха изчезнали. В килията нямаше нищо друго...

Вратата се отвори, плъзгайки се безшумно в стената. Онзи, който прекрачи прага, беше облечен от глава до пети в черни одежди, покриващи и лицето, и стъпалата му; дори ръцете му бяха скрити в ръкавици.

Смъртта? Да не би да бе припаднал и да сънуваше...

Изведнъж долови слаба миризма.

Ала не с носа си. А с цялото си тяло.

Сякаш го беше жегнало електричество.

Вратата зад високата, обвита в черно фигура се затвори. Докато тя се приближаваше към него, Ай Ем се опита да заеме нещо като отбранителна позиция.

Без никакъв успех.

Обвита в ръкавица ръка се протегна към него, обърна го по корем и докосна основата на гръбнака му.

- Ще... те... убия - измънка Ай Ем. - Ще ти причиня болка...

Нямаше представа как точно. Ала нямаше да се даде без бой, това поне беше сигурно.