Дж. Уорд - Сенките

Трез, горкото копеле, все още не му беше отговорил. Стори му се глупаво да го безпокои отново, като се имаше предвид всичко, което му се беше струпало на главата, но беше трудно да не опита още веднъж.

Щеше му се да може да направи повече, за да помогне на Трез и неговата Избраница.

Наистина.

* * *

Изключено бе да даде мигач.

Докато се връщаше в имението на Братството, Лейла беше подпряла ранената си ръка върху конзолата между двете седалки, подложила отдолу направено на топка яке, за да е по-високо и по-меко.

Болката беше зашеметяваща, толкова ужасна, че я усещаше в стомаха си.

Така че нямаше как да даде мигач.

За щастие, толкова късно през нощта селските пътища бяха пусти.

Отне й часове, може би дори години, докато свърне в отбивката, отвеждаща към планината на имението. Защитният мис на Ви, който приличаше на мъгла, спуснала се над гората, разкривяваше всичко наоколо и го правеше неясно. Изтощение от усилието да не повърне, съчетано с невъзможността да вижда добре, я караха да се чувства объркана и тя се наведе напред, към стъклото пред себе си.

Не че имаше някаква полза, освен дето болката в ръката й се усили още повече.

Когато светлините на имението най-сетне изникнаха пред нея, на Лейла не й оставаше нищо друго, освен да се моли братята до един да са излезли да се бият и тя да успее да се качи в стаята си, без никой да я види. Зави зад току-що подготвения за зимата фонтан и паркира до лилавия понтиак на Рейдж и най-новата играчка на Бъч - черен мерцедес, който приличаше на кутия за хляб.

Трябваше да се пресегне покрай волана и да натисне скоростния лост, за да сложи на неутрална предавка... и установи, че трябваше да се протегне още повече, за да достигне копчето, с което се гасеше двигателят. След това остана да седи и да диша плитко през устата, докато се съвземе от усилието. Погледна към входа на имението в огледалото за обратно виждане... и се зачуди как ще се добере дотам. Да не говорим пък как щеше да се завлече до стаята си.

Нямаше обаче друг избор. Трябваше или да го направи сама, или да помоли някой да излъже за нея - невъзможно бе да скрие контузията си, не и когато бе толкова скорошна. А не можеше да допусне Куин да научи какво се бе случило.

Или още по-зле - какво бе правила, когато бе паднала.

По дяволите, това бе наказанието й за двойствения живот, който водеше... двете й противоположни действителности заплашваха да се сблъскат, зашеметявайки я, разкривайки я.

Време бе да влезе вътре.

Връхлетя я нов прилив на болка, когато отвори вратата и се опита да слезе, при което парчетата на счупената й кос г изстъргаха. Нова порция поемане на дъх, докато се съвземе.

А после, незнайно как, успя да слезе от колата.

Имението винаги ли се бе намирало толкова далеч от паркинга?

Заобиколи фонтана, като не толкова поставяше крак пред крак, колкото тътреше стъпала по чакъла и се мъчеше да не припадне. Докато стигне до каменните стъпала, отвеждащи до огромната входна врата, й идваше да заплаче. Вместо това ги изкачи едно по едно.

Отвори вратата на вестибюла и осъзна, че бе допуснала две грешки - беше оставила колата отворена... И в крайна сметка щеше да й се наложи да се види е някого - за да влезеш в имението, трябваше да доближиш лице до охранителната камера и да изчакаш отговор.

Погледна към мерцедеса и почувства, че няма сили да се върне и да затвори вратата. А да опита да се добере до входа за прислугата до гаража беше...

И тогава всичко свърши.

Докато мозъкът й прехвърляше ограничените възможности пред нея, тялото й реши да си дръпне шалтера. Загубата на съзнание и земното притегляне свършиха останалото - подът се надигна, за да я посрещне е корава прегръдка.

Която тя изобщо не почувства.

Беше четири сутринта, когато асейл подкара бронирания рейндж роувър към брега на река Хъдсън. Тесният път, по който караше, бе не по-широк от молив и осеян с неравности. Ерик седеше до него, потънал в мълчание, готов при най-малкия повод да натисне спусъка на пистолета в скута си. Бърз поглед в огледалото за обратно виждане показа, че близнакът на Ерик, Ивейл, също бе нащрек и готов за всичко. От колко време работеха е вносителите? Девет месеца? Повече? Не помнеше. Ала само глупаците свалят гарда.

След около двайсетина метра щеше да достигне неголямата просека. Процедурата винаги беше една и съща: той се приближаваше до дърветата и обръщаше, така че, ако се случи нещо непредвидено, да може да се изнесе начаса е парите си или е наркотиците. След това тримата е близнаците изчакваха, обикновено около десетина минути, преди рибарската лодка да се появи. Братовчедите му носеха бронирани жилетки. Той - не.