Дж. Уорд - Сенките

- Може би съм наивна - прошепна тя, - но изглежда така, сякаш тук не може да се случи нищо лошо.

- Това е къщата на пазача. Самото имение, което се намира в края на онази алея, е изоставено, но само допреди месец една стара икономка живееше тук. - Той я погледна. - Да влезем вътре.

Лейла слезе, без да гаси двигателя, но Кор се погрижи за това, като се пресегна и го изключи, докато тя минаваше пред фаровете. Когато светлината им угасна, Лейла видя, че в къщичката горят свещи... или поне предположи, че на това се дължи треперливата златиста светлина.

Когато стигна до вратата, докосна боята й. Беше избеляла

от времето, напукана, но не и излющена. С цвета на захаросана ябълка. И несъмнено - лъскава, когато я бяха поставили.

- Отвори - каза той. - Моля те.

Медното резе беше старо и изтъркано, излъскано там, където го бяха докосвали безброй ръце. Разнесе се леко изскърцване, когато Лейла натисна учудващо тежката врата, ала звукът бе по-скоро весело приветствие, отколкото зловещо предупреждение.

Не бяха свещи. А огън.

Озоваха се в дневна с ламперия от червеникаво дърво и огнище от речни камъни с най-различни размери, форми и цветове. Подът беше гол, с широки дъски, които говореха под краката й, бъбреха така, сякаш им беше липсвало да си имат компания. Лейла пое дълбоко дъх и усети миризмата на сладък пушек, а под нея - чисто, дървесно ухание.

От едната страна на огнището имаше нисък диван, разположен така, че от него можеше да гледаш през еркерния прозорец. Беше покрит с цял куп плетени одеяла, подредени едно върху друго, а цветовете им бяха толкова разнообразни, че заедно оформяха свой собствен уникален десен. Имаше и голямо кресло, старовремски книги върху къси рафтове и кръгла тъкана черга, която прекрасно довършваше всичко.

- Кухнята е оттук - каза Кор, докато затваряше вхо; и шта врата.

Лейла мина покрай него, огромното му тяло беше съвършено неподвижно, очите му отказваха да срещнат нейните. Банята беше скромна, с душ кабина, тоалетна чиния и умивалник. Стъпалата, отвеждащи на втория етаж, бяха стръмни и тесни, и застлани с износена черга, а кухнята в другия край беше пълна със стари уреди и плотове.

Лейла се обърна.

- От колко време я имаш?

- Както казах, икономката, която се грижеше за нас, умря преди един месец. Нямаше никакви роднини. - Кор се обърна и се зае да съблече тежкото си палто. - Семейството, за което работеше, живеело в голямата къща, но до един загинали при нападенията. Тя останала тук, защото нямало къде да отиде. Лесърите не се върнали и тя продължила да живее тук.

Кор отново се обърна и започна да сваля оръжията си; широките му рамене се напрегнаха, докато разкопчаваше ножницата на камите, които носеше върху гърдите си, както и кобура на кръста си.

По някаква причина Лейла много ясно си даваше сметка за тялото под дрехите му - как мускулите му се издуваха и отпускаха под тънката черна риза, начина, по който панталонът му се опъваше върху бедрата, прасците, дупето му.

Говореше и бавно, с отмерени срички, ала тя не чуваше думите му.

Топ се обърна. Погледна я. Млъкна.

Не искаш ли да останеш? - попита тихо.

Защо ме доведе тук?

Тон се прокашля.

Не мога да понеса да стоиш в студа навън в нощите, в кои тоее срещаме. Не и когато бременността ти е така напреднала.

Лейла усети, че я залива гореща вълна. И не мислеше, че е заради огъня.

Ила. - Той се отдръпна, правейки й място да мине. - Тук е по-топло.

Лейла пристъпи към него. И го подмина.

Настани се на стола и придърпа одеждите си надолу. Загърна ее в палтото си. Загледа се в пламъците.

Кор обиколи стаята, за да дръпне всички пердета, а после се настани на дивана.

- Благодаря ти - чу се да казва Лейла. - Тук е много по-удобно.

- Да.

Мълчанието се проточи. Странно бе - навън, с безкрайното небе над тях и поляната наоколо, тя не бе усещала присъствието му така ясно. Между тези четири стени обаче то сякаш беше усилено, всяко негово движение, било то поемане на дъх или мигване, тя усещаше хилядократно по-отчетливо.

Възцари се странна неловкост, дори веселото припукване на огъня не можеше да разпръсне нарастващата тягостност в къщата.

- Възнамеряваш ли да консумираш уговорката ни? - избъбри тя. - Дойде ли... време?

* * *

- Тук горе няма нищо - обади се Ви от тавана, докато Рейдж надничаше в банята на главната спалня.

- Тук също. Освен цял куп розово.

Върна се в спалнята и се огледа наоколо. Всичко беше розово - килимът, завесите, тапетите, чаршафите... а миризмата на Кор се усещаше навсякъде. Очевидно това беше неговата стая... и Рейдж изпита немалка доза удовлетворение при мисълта, че копелето е трябвало да търпи целия този естрогенен кошмар. Като да спиш в шибана утроба.