Дж. Уорд - Сенките

- Моята Мери - прошепна той. Дълбоко в него звярът му издаде звук на задоволство. - Моя малка Мери.

Беше започнал да я нарича така преди известно време. Нямаше представа защо. Може би защото всеки път когато го направеше, тя се усмихваше.

Внимателно я сложи да стъпи на земята, без обаче да я изпуска от прегръдките си. Отметна косата й с цвят на какао назад и се сепна, когато видя колко е бледа.

- Какво става, по дяволите?

От гърдите й се откъсна звук на безсилно раздразнение. Изтощение. Тъга.

- Спомняш ли си майката и детето, които ти и Бъч спасихте преди около две години? Може би две и половина? Майката от години беше жертва, детето - също.

- Да, те бяха първите в програмата ви.

- Е, майката никак не е добре. Когато за първи път дойде тук, на никого не каза, че е бременна. Толкова умело го криеше, че никой от нас и представа си нямаше какво става. Бременността трае осемнайсет месеца, но от това, което Хавърс ни каза, понякога бебето умира в утробата и просто си остава там. При хората е невъзможно, но Хавърс каза, че и преди го е виждал, макар и много рядко.

- Я чакай. Какво? Да не искаш да кажеш...

- Да. Толкова е ужасно.

Рейдж опита да си представи жена, носеща мъртво дете в утробата си.

Исусе.

Тя все повече се разболяваше и отслабваше... докато не припадна и трябваше да повикаме доктор Джейн и Елена. Джейн извади бебето, но майката... - Мери поклати глава. - Майката пс се оправя. Има слаба инфекция, която не ще да се излекува, и съвсем не изглежда добре. На всичкото отгоре отказва всякакво допълнително лечение и с нищо не можем да я убедим.

Което означаваше, че Мери е била на предната линия.

Рейдж я притисна до гърдите си и се почувства като истински задник заради сексуалните си закачки, докато тя се занимаваше с въпроси на живот и смърт.

- Мога ли да помогна с нещо?

Тя се отдръпна лекичко и вдигна очи.

- Всъщност тази малка почивка ми вдъхна нови сили. Не можеше да се появиш в по-подходящ момент.

Мислите му се насочиха към онова, което се случваше в клиниката със Селена. По някаква причина то му тежеше, въпреки че не беше особено близък с Трез.

Добър мъж обаче. Кораво копеле с добро сърце.

- Е, кажи ми, ако има нещо, от което се нуждаеш. - Рейдж отново отметна косата й назад. - От каквото и да е, по всяко време.

Тя се повдигна на пръсти, а той се наведе и я целуна по устните веднъж, два, три пъти. Тя бе, дори повече от сърцето в гърдите му или братята, най-важното нещо в живота му. От мига, в който за първи път му бе проговорила, а той бе затворил очи и се бе олюлял при звука на гласа й, той се бе изгубил в нея.

Ако тя не беше северът в неговия компас? Той би бил по-зле от прокълнат.

- Обичам те - прошепна. - Сега и завинаги.

- Ще се опитам да се прибера призори, но не знам как ще се развият нещата.

- Върши си спокойно работата. Ще ме държиш в течение, когато имаш възможност.

- Винаги си така изпълнен с разбиране.

Сякаш знаеше, че за него беше истински ад да бъде далеч от нея през деня.

- Ти правиш същото за мен, моя малка Мери. А работата ти тук е много важна.

Тя наклони глава на една страна, големите й очи гледаха сериозно.

- Благодаря ти. Това... това е много мило от твоя страна.

- То е самата истина. - Рейдж отново я целуна. - Върви сега. Върни се при пациентката си.

Неговата Мери улови ръката му и я стисна.

- И аз те обичам.

Рейдж остана на мястото си, загледан след нея, докато тя прекоси моравата тичешком, извади ключа си и влезе вътре. Миг преди да изчезне в къщата, му помаха.

Вратата се затвори и той си я представи как заключва и пуска резетата, уверявайки се, че всички са в безопасност. Как работи, за да подобри живота на жените и децата вътре.

След миг извади мобилния си телефон и отново го провери. Нищо. Трез все още не му беше отговорил.

Това бе второто съобщение, което беше пуснал.

Той изруга и изпрати молекулите си към някогашната къща на Дариъс. Докато се носеше натам, образът на Трез, изхвръкнал от стаята за прегледи, го преследваше. Разяждаше го.

Мамка му, надяваше се Селена да е добре.

По някаква причина това беше жизненоважно за него.

КОР СЕДЕШЕ СРЕЩУ ЛЕЙЛА НА ДИВАНА, А СЪРЦЕТО МУ БИЕШЕ неравномерно. Тя беше избрала да се настани на стола в ъгъла, така че светлината от пламъците достигаше единствено до краката й. Той обаче можеше да си я представи цялата - всеки сантиметър от лицето, гърлото, тялото й му бяха така познати, както и собственото му тяло.