Дж. Уорд - Сенките

Поклати глава, пропъждайки тази мисъл.

- Онзи мъж не се държи лошо с теб, нали?

- О, не. И аз наистина го обичам. Куин е моето семейство. Но както ти казах, онова, което се случи през периода ми на нужда, бе с цел единствено да си имам дете. Едва си спомням какво се случи. - Тя го погледна; на треперливата светлина на пламъците изглеждаше невъзможно красива. - Сестра ми умира. Аз съм жива, а не съм живяла. Ето защо те моля - нека да те видя.

* * *

Не така трябваше да се развият нещата между тях.

Лейла не беше възнамерявала да разкрие тази истина за себе си пред Кор. Нито да поиска нещо такова от него. Ала откакто бе прекрачила прага на тази къщурка, мозъкът й сякаш действаше на два различни фронта: единият - тук с него, а другият - в стаята за прегледи в тренировъчния център.

Там, където, застанала над разкривеното тяло на своята сестра, с ужас бе открила, че още една от тях бе поразена от Вцепенението.

Параноята я караше да се чуди дали заболяването не дреме и у нея, дали нямаше да го предаде на детето си. Не беше имала пристъпи, но кога точно бяха започнали те при Селена? Лейла бе по-млада от нея... ами ако беше просто въпрос на време?

Естествено, беше много вероятно този хаос в главата й да се дължи на хормоните й. Забелязала бе, че с напредването на бременността мислите й стават все по-оплетени и неточни.

Това обаче не променяше факта, че почти девствена, макар и бременна, тя се боеше, че никога няма да познае секса. Изпитваше гняв заради онова, което съдбата й беше отказала. Благодарна за детето си и въпреки това - подвластна на естествения повик на тялото си.

А Кор бе единственият, към когото можеше да се обърне. Братята до един бяха обвързани, освен това тя мс мислеше за тях сексуално. А в близко бъдеще едва ли щеше да се сблъска с някой друг от мъжки пол.

Кор бе единствената й възможност да даде израз па гази отровна смесица от страх и копнеж.

Той се прокашля.

- Трябва да го обмислиш по-добре.

Погледът й се спусна надолу, спирайки се върху хълбоците му и онова, което напираше зад ципа на войнишкия му панталон.

- Това и правя.

Острото поемане на дъх накара мощните му гърди да се издуят и той свали ръце, за да се прикрие. Вените, които минаваха по яките му пръсти, бяха още един символ на силата в тялото му и изведнъж тя се зачуди как ли изглеждат върху пениса му.

- Върви си още сега - каза той. - И си помисли...

- Не.

- Аз не съм играчка, Лейла. Не съм нещо, което да извадиш, за да си поиграеш... а после да захвърлиш настрани. Някои врати, отвориш ли ги веднъж, повече не може да бъдат затворени както преди. Разбираш ли ме? Твърдо съм решен да те имам, но възнамерявам да те зачета и уважа заради положението ти. Това обаче е в разрез с природата ми и ако бъда тласнат прекадено силно, ще се върна към онова, което е нормално за мен. Особено когато става дума за секс.

Докато думите се носеха в пълния с напрежение въздух, очите му се плъзнаха надолу по тялото й, карайки я да се чувства гола, въпреки че бе дебело облечена. И закръглена от бременността си.

- Просто искам да те видя - чу се да казва тя. - Искам да видя как изглеждаш, когато се задоволяваш сам. Искам да започна оттам.

Кор затвори очи и се олюля.

- Лейла.

- Това, че изрече името ми по този начин, „не“ ли означава?

- Няма да ти откажа - простена той, повдигайки клепачи. -Ала трябва да си сигурна, че го искаш. Обмисли го през следващия ден.

При тези думи той се улови, обвивайки пръсти около натежалата си възбуда.

- Утре вечер тогава - чу се да казва тя.

Ала вече знаеше, че отлагането няма да промени нищо... макар част от нея да разбираше, че той е прав. Във всичко това имаше нещо странно, излязло извън контрол, сякаш страданието на Селена бе изтръгнало от нея необуздана реакция на някакъв вътрешен проблем.

- Утре - съгласи се той. - А сега трябва да си вървиш.

Лейла отиде до вратата и го погледна. Беше изтъкан от остри линии, раменете му - изпънати, ръцете му - напрегнати, бедрата му - потръпващи, сякаш всеки момент щеше да скочи.

Кор...

- Върви - излая той. - Махай се от тук. Махай се от тук, по дяволите!

Лейла свали резето с разтреперани пръсти и изскочи в студената нощ. След топлината на къщурката, въздухът навън беше режещ и студен, а палтото й не бе достатъчно, за да я предпази. Тя не обърна никакво внимание на физическия дискомфорт...

Кор затръшна вратата зад нея и тя чу изщракването на резето.

Трябваше да си върви.

Трябваше.