Дж. Уорд - Сенките

Когато очите му се присвиха от тревога, тя каза:

- Не, не се нуждая от доктор Джейн. Наистина.

Трез потърка лице и тя за първи път го разгледа както трябва. Напоследък беше поотслабнал, бузите му бяха хлътнали, от което челюстта му изпъкваше, а устните му изглеждаха още попълни. Дори и така той беше огромен, раменете му бяха три пъти по-широки от нейните, гърдите и коремът му - изваяни със сила, въжета от мускули се спускаха по ръцете и краката му.

Беше красив. От тъмната кожа до черните очи, от върха на ниско подстриганата глава до обутите в ботуши стъпала.

- Ти си пбвеч^от достоен - промълви тя. - И ще трябва да го приемеш.

- Нима? - горчиво отвърна той. - Аз не съм толкова сигурен...

- Престани.

Трез я зяпна, а после се намръщи.

- Знаеш ли, не съм сигурен защо все се връщаш на това.

Не се засягай, но едва не умря в съседната стая преди колко? Сякаш бяха само десет минути. Моите глупости не са важни в момента.

Селена сведе поглед към тялото си. Носеше болнична нощница - бледосиня, на малки по-тъмно сини спирали. Завързваше се на гърба и тя усещаше възлите да се впиват там, където би била закопчалката на сутиена й, ако носеше такъв, и по-ниско, върху кръста й.

Струваше й се странно, че тялото й функционираше сравнително нормално. Мисълта, че това няма да продължи много дълго, я накара да види всичко съвършено ясно.

- Знаеш ли - промълви тя. - Никога не ми беше минавало през ума, че може да има нещо хубаво в това, да страдаш от смъртоносно заболяване.

- И какво е то? - попита Трез напрегнато.

Тя отново вдигна очи към него.

- Кара те да не се боиш да изречеш онова, което наистина мислиш. Откровеността може да бъде плашеща, освен ако не я сравняваш с нещо още по-ужасяващо... като своята наближаваща смърт. Така че нека ти кажа точно защо смятам, че твоите „глупости“, както ги нарече, са важни. Каквото и да те мотивира, каквото и да причинява... - тя описа с ръка кръг, обхващащ цялото му тяло - бездната в теб, според мен си използвал всички онези жени, за да избягаш от него. Според мен през годините си чукал всички онези жени, за да отвлечеш мислите си, и това, че не искаш да си го признаеш, ме кара да се боя, че ще използваш и мен като още по-добър начин да избягаш от себе си. Ако не искаш да се изправиш срещу собствените си проблеми, какво би могло да бъде по-изкушаващо и ефикасно от една жена със смъртоносно заболяване?

- Исусе, Селена, изобщо не мисля така. Ни най-малко...

- А може би трябва. - Тя наклони глава, осъзнала неочаквано още нещо. - И ще ти кажа и друга истина. Независимо дали разполагам с хиляда нощи, или само с две, искам да ги прекарам с теб... но по един честен начин. Не искам да бъда най-новото ти оправдание, Трез. Искам те тук, искам те с мен, но това между нас трябва да бъде истинско. Нямам нито време, нито сили за нещо по-малко от това.

В дългото мълчание, което последва, Селена зачака отговора му. Ала колкото и неловко да станеше, нямаше да си вземе нито

дума назад. Беше казала точно това, което мислеше. И то й бе донесло огромно облекчение.

А БАЛОН НЕ БЕШЕ СВИКНАЛ С НАСИЛИЕ. НИТО В СВЕТА НАВЪН и определено не и в къщата, под чийто покрив дъщеря му спеше, вземаше уроци по пеене и се хранеше заедно с него.

Когато Рейдж блъсна Троу в краката на Рот, Абалон трябваше да запуши устата си с ръка, за да заглуши ахването си. Беше ужасно немъжествено да демонстрира какъвто и да е шок пред Братството и той се молеше никой да не е забелязал.

Определено изглеждаха така, сякаш не бяха забелязали. Бяха насочили цялото си внимание към русокосия простичко облечен мъж, който в момента не беше нищо повече от изтривалка за войнишките ботуши на краля.

Рот се усмихна, оголвайки вампирски зъби, по-дълги от пръстите на Абалон.

- Не очаквай да ти помогна да се изправиш. - Докато Троу се надигаше на колене, кралят скръсти ръце на гърдите си. - И не ме моли за пръстена. Току-виж съм се изкушил да те прасна в лицето с него.

Когато стана на крака, Троу се изтупа и изпъна рамене. Не можеше да се мери с внушителните размери на Рот, но далеч не беше лека категория, тялото му бе тяло на войник, а не тънката като вейка фигура, която мъжете от неговата класа обикновено предпочитаха.

- С нищо не съм заслужил да ми поднесеш пръстена си - отвърна той с нисък, сериозен глас.

- Я виж ти, нещо, за което сме на едно мнение. - Плътните слънчеви очила, на Рот се наклониха натам, откъдето идваше гласът. - Е, Абдлошми съобщи, че си имал да ми кажеш нещо. - Напуснах Кор и шайката копелета.