Дж. Уорд - Сенките

Той се втвърди.

Беше по-силно от него. Не че изпита някакъв сексуален импулс. Прекалено беше погълнат от тревогата си за нея, от ужасния въпрос дали всеки момент тялото й няма отново да й измени.

„Стабилно“, казала бе доктор Джейн. Състоянието й беше толкова стабилно, колкото изобщо би могло да бъде състоянието на някой два часа след като тялото му беше претърпяло пълен молекулен срив. Но поне втората серия рентгенови снимки бяха истинско чудо. Докато първите бяха показали кости там, където би трябвало да се намират подвижните части на ставите й, според доктор Джейн и Мани сега нещата бяха „анатомично по-правилни“.

Никой не знаеше къде се беше дянало всичко лошо. Нито защо си беше отишло. Нито пък кога ще се върне. Онова, което знаеха със сигурност, бе, че там, където допреди малко нямаше движение, сега вече имаше.

След известно време устните на Селена се отпуснаха и клепачите й се притвориха. Трез отдръпна китката си и близна дупчиците, за да ги затвори, след което сложи ръка на матрака и облегна брадичка върху нея.

- Как ме откри? - попита тя сънливо. - Паднах, когато бях в Светилището...

- Някой дойде и ме доведе.

- Кой...?

„Скрайб Върджин“, помисли си той, когато от нея се откъсна тихичко похъркване.

- Селена?

- Да? - Тя опита да се разсъни; повдигна глава от възглавницата си и отвори широко очи. - Да...?

- Искам да знаеш нещо.

- Какво?

- Каквото и да се случи, няма да те оставя. Ако ме искаш до себе си, независимо... какво се случи, ще бъда до теб. Стига да ме искаш.

Очите й обходиха лицето му.

- Не знаеш какво говориш...

- Как ли пък не.

- Аз ще умра.

- Аз също. Само че не знам кога, нито пък ти.

Сияйните й очи грееха с толкова много сложни чувства.

- Трез, виждала съм как сестрите ми минават през съвсем същото. Знам какво...

- Нищо не знаеш. С цялото ми уважение.

Изправи се и отиде в долната част на леглото. Отметна завивките и погледна под краката й.

- Какво правиш?

Много нежно той изви единия й глезен настрани, за да погледне стъпалото й.

- Не.

- Моля?

- Не виждам Да е отпечатан срок на годност. - Направи същото и с другия й крак. - Нито пък тук.

Отново я зави |подпъхвайки одеялото под нея, а после погледна над тялото й към лицето... опитвайки се да пропъди мисълта, че именно плътта, която жадуваше, би могла да се окаже онова, което щеше да ги раздели завинаги.

А после си спомни каква новина му беше сервирал Ай Ем в коридора отвън. Мамка му, сякаш в неговия живот нямаше цял куп пречки.

- Няма да те напусна - закле се.

- Не исках да ти кажа. - Сълзи изпълниха очите й, превръщайки сините ириси в скъпоценни камъни. - Не исках да знаеш и да ме съжаляваш.

- Не те съжалявам.

- Не си го причинявай, Трез. Просто... знай, че те обичам, и ме остави да си отида.

Той се приближи до нея.

- Ще ми дадеш ли ръката си?

Тя се обърна с усилие върху леглото и му протегна ръката си. Трез улови дланта й и я сложи между краката си, върху коравата като камък издутина, напираща зад ципа на дънките му. Допирът го накара да изсъска, вампирските му зъби се издължиха, хълбоците му подскочиха.

Това на съжаление ли ти прилича? - процеди той.

Мамка му, трябваше да се отдръпне. Беше прибягнал до нещо толкова грубо само за да подсили думите си, ала вместо това установи, че е готов да свърши, мигновено сексуално ускоряване.

- Трез...

- Не казвам, че трябва да правим секс. Нищо такова. Но не съм тук, понеже те съжалявам, окей?

- Не мога да те помоля да останеш.

- И не си го направила. Аз го избрах. Аз избрах... теб.

Докато изричаше тези думи, си даде сметка, че това бе самата истина. За първи път в живота си имаше чувството, че сам избира нещо... и колкото и да беше странно, то беше хубаво. Колкото и тъжно да бе случващото се, усещането да каже „Това е мое“ бе невероятно освобождаващо.

Тази... ситуация... бе нещо, което зависеше от него, колкото и дълго да продължеше, където и да ги отведеше. Стига само Селена да го искаше до себе си.

В последвалата тишина Трез огледа голите стени наоколо и разбра, че трябва да я махне от тази болнична стая. Вярно, тук бяха близо до медицинския персонал, в случай че състоянието й се влошеше, ала ефектът върху настроението беше ужасен, непрекъснато напомняне: „Ти си болен“.

Отново се съсредоточи върху нея.

- Каквото и да ти потрябва, аз съм насреща. Стига да ме искаш.

- Искам те - отвърна гя дрезгаво след миг.

- Добре тогава. - Трез изпусна шумно дъха си, а после вдигна показалец. - И още нещо. Никакъв ерок на годност, разбрахме ли се? Ще го направим така, сякаш ще живееш вечно.