Дж. Уорд - Сенките

Върху лицето й се изписа недоверие, но той поклати глава.

- Не. Това е единственото ми правило.

Не беше глупав. Чул бе думите на другите Избраници, видял бе рентгеновите снимки, бдял бе над разкривеното й тяло. Дълбоко в себе си беше убеден, че ще я изгуби, и то скоро. Ала дарът, който можеше да й даде? Най-важното нещо - мамка му, може би единственото - е което можеше да й помогне?

Надежда.

И не беше нужно сам да вярва, че тя ще бъде излекувана, за да я има, да я сподели, да я изживее.

Бъди тук. Обичай я до края. Не се откъсвай от нея до последния й дъх.

Ето как щеше да я почете със сърцето и душата си, въпреки че не беше достоен.

- Никакъв срок на годност - повтори. - Ще живеем всяка нощ така, сякаш ни очакват още хиляда.

* * *

Селена запримигва учестено, за да пропъди сълзите си. Трудно й беше да повярва, че Трез действително стои до болничното й легло и се взира в душата й е такава решимост, сякаш бе в състояние да я опази жива и здрава толкова дълго, колкото поиска, само със силата на волята си.

- Не мисля, че разполагаме с хиляда нощи, Трез - каза тя.

- Знаеш ли го? Със сигурност?

- Не, но...

- Тогава загцо^а губим и миг от времето, което имаме, в подобни мисли? Какво ще ни донесе това? Сериозно, с какво ще ни помогне...

- Ще легнеш ли до мен?

Той се прокашля.

- Сигурна ли си?

- Да. Моля те.

Възхити се на плавните движения, е които той се покачи на високия матрак и се извъртя, помагайки й да му направи място. Сякаш прочел мислите й, той я взе в обятията си, така че тя лежеше на една страна, а главата й почиваше върху гърдите му.

Накъсана въздишка се изтръгна и от двамата.

- Това е истинско облекчение - чу се да казва тя. - Исках да знаеш, но...

- Шшт. Трябва да поспиш.

- Да.

Селена затвори очи и го почувства по един нов начин, кръвта му си проправяше път в нея, укрепвайки тялото й след преживяното току-що. Пресметна наум кога точно беше настъпило последното вкаменяване. Тринайсет нощи. А преди това? Шестнайсет.

Може би ако не се налагаше да храни братята, щеше да си отдъхне малко по-дълго. И може би силата, която той й беше дал току-що със своята кръв, щеше да й помогне да отблъсне нови пристъпи.

- Ето защо се държах настрани - обясни тя. - Не заради теб. Не ме е грижа за миналото ти. Искам да го знаеш.

Трез започна да я милва по гърба, ръката му описваше бавни кръгове.

- Шшт. Просто се опитай да поспиш.

Селена повдигна глава.

-- Нека ти кажа всичко. Искам да го чуеш и да го повярваш. Знам, че ти се отдръпна, защото си мислеше, че... че те съдя или нещо такова. Ала аз го направих заради всичко това, не защото си бил с много... човеци. Нито пък заради обета ти.

Трез затвори очи и потръпна. А после поклати глава.

- Трябва да бъда откровен с теб. Последното, за което искам да мисля точно сега, е...

- Не смятам, че си омърсен, Трез.

- Моля те. Недей.

Тя улови ръката му и я стисна, опитвайки се да го накара да разбере, тласкана от неудържим порив най-сетне да изрече всичко на глас. Теорията му за хилядата нощи щеше да свърши добра работа за душевното й състояние... и той беше стигнал до същото заключение като нея: тя нямаше печат с дата и срок на годност. Ала тя живееше в тази действителност от първия пристъп насам, преди толкова десетилетия, и траекторията на оцеляването й бе като на кола, изхвърчала от пътя и паднала в канавката.

Това не беше нещо, което щеше да преживее.

- Трябва да го кажа, Трез. Толкова дълго чаках, за да говоря с теб. Няма да пропилея тази възможност.

Смътно си даде сметка, че говори по-категорично, възстановява се, чувства се повече като самата себе си благодарение на дара на кръвта му.

- Ти си достоен мъж и мисля, че се влюбих в теб още от първия...

Трез изхвърча от леглото и за частица от секундата Селена си помисли, че ще изскочи и от стаята, далеч от нея и от тъпата й болест. За миг той наистина отиде до вратата.

А после започна да крачи напред-назад.

- Защо ти е толкова трудно да го приемеш? - зачуди се тя на глас. - Че си добър мъж. Че си достоен...

- Селена, нямаш представа за какво говориш.

- Кръстосваш стаята, сякаш някой те преследва. Очевидно съм на прав път.

Той спря и поклати глава.

- Виж, става дума за теб. Това... - Той махна с ръка между тях двамата. - Става дума единствено за теб. Ще бъда насреща от каквото и да се нуждаеш. Но недей да ме намесваш във всичко това.

Селена се надигна върху възглавницата. Напрежението в лактите и раменете я накара да стисне зъби и я остави без дъх, докато болката затихваше мъчително бавно. Което все пак беше за предпочитане пред това, да е напълно вкаменена.