Дж. Уорд - Сенките

Разбира се, можеше да я положи върху ръчно изработено пухено легло и то пак не би било достатъчно добро.

Селена потрепери, докато той я слагаше внимателно да легне. А после, когато посегна да издърпа завивките изпод нея, тя затвори очи и поклати глава.

- Една минутка? - простена, сякаш всичко я болеше.

- Аха. Разбира се. Със сигурност.

И ето че нямаше какво повече да прави. Огледа се наоколо, видя един стол и си каза, че ако си настани задника в него, поне няма да й виси на главата.

Мамка му, Селена е толкова неподвижна, помисли си, след като седна, а Елена ги остави на спокойствие (ако такова изобщо беше възможно). Но поне ставите й бяха заели що-годе нормално положение и дишаше без чужда помощ. И беше в съзнание.

Все още обаче беше много бледа. Почти колкото чаршафите. И въпреки че косата й беше пригладена, в дългите тъмни кичури все още имаше възелчета.

- Аз... съжалявам...

- Какво? - Той се приведе напред. - Какво каза?

- Съжалявам...

- За какво? Исусе, та да не би да си го искала!

Тя се разплака и Трез заряза стола. Отиде до леглото и коленичи до нея. Свали металната пречка и улови ръката й.

- Селена, не плачи. - Върху нощното шкафче имаше носни кърпички и той пусна ръката й, за да извади една и да избърше бузите й. - О, не, недей да съжаляваш. Не можеш да се извиняваш за нещо такова.

Тя си пое накъсано въздух.

- Не исках да знаеш. Не исках... да се тревожиш.

- Ще ми се да ми беше казала.

- Нищо не може да се направи.

Някой сякаш заби нож между ребрата му.

- Не можем да сме сигурни. Мани ще говори е колегите си сред човеците. Може би...

- Обичам те.

Думите й бяха като шамар, изплющял върху лицето му. Трез се закашля, ахна, запелтечи и изхриптя едновременно. Страхотен отговор. Страшно мъжествено...

Какъв му беше проблемът, по дяволите? Жената, в която беше влюбен, онази, която искаше повече от всичко на света, му излизаше с двете думички... а той се превръщаше в една гигантска телесна функция.

Страшно романтично.

Но поне не се изпусна в дънките си.

- Аз... - заекна той.

Преди да успее да каже още нещо, Селена улови ръката му и поклати глава върху възглавницата.

- Не е нужно да ми кажеш същото в отговор. Просто исках да знаеш. Важно бе... да знаеш. Няма време...

- Не го казвай. - Гласът му стана твърд. - Не искам никога вече да го казваш. Има време. Винаги има време.

- Не.

Господи, бледосините очи, открили неговите, сякаш бяха древни. Дори и със съвършено гладкото лице, чиято красота струеше даже в това състояние, изтощеният й поглед я караше да изглежда неимоверно стара.

Толкова беше несправедливо. Тя - в това легло, той - коленичил до нея, здрав и силен... и неспособен да сподели здравето, което имаше в изобилие. Е, да, когато сърцето й беше спряло, бе успял да я върне към живота, но не искаше просто да я издърпа от ръба. Искаше да я излекува.

Искаше... години с нея.

И да, в мига, в който си го помисли, осъзна, че това никога няма да се случи - дори ако нейната съдба се променеше, неговата щеше да си остане същата.

- Обичам те... - прошепна тя.

За миг Трез почувства, че сам стига до ръба, сърцето и душата му трепереха, на крачка от това, да потънат в думите й, в очите й, във всичйо, което я правеше женствена и загадъчна, и прелестна... Но после си напомни, че тя едва не бе умряла, че в най-добрия случай беше полубудна и че вероятно няма представа какво говори.

Освен това доктор Джейн беше обявила на всеослушание, че той бе спасил живота й. Което може и да беше вярно, може и да не беше, но при цялата тази драма благодарността определено бе в състояние да накара всекиго да почувства нещо, което всъщност не изпитва. Или да подкладе пламъците на привързаността в една много по-силна, но временна емоция.

- Не е нужно да ми кажеш същото в отговор - промълви тя. -Просто исках да знаеш.

- Селена, аз...

Тя вдигна другата си ръка, отворила длан.

- Не е нужно да отиваме по-далеч.

Възцари се оглушителна тишина, ала само в стаята. В главата му цареше същинска какофония, най-различни мисли и образи бомбардираха съзнанието му, сякаш сивото му вещество се бе превърнало в маймуна, замеряща стените на клетката си с лайна.

Отново се съсредоточи върху Селена, заповядвайки си да се стегне и да опита да й помогне.

- Искаш ли да се нахраниш? - Вдигна свободната си ръка и й протегна китката си. - Моля те.

Кимването й го изпълни с огромно облекчение. Той проби плътта си със зъби и поднесе вената си към устните й. В началото тя го докосна съвсем леко, преглъщайки едва-едва. Постепенно обаче започна да поема контрол, засмука го, приемайки дълбоко в себе си онова, което той имаше да й даде.