Дейвид Гемел - Меч в бурята

Конят зад него изпръхтя и го побутна с глава.

— Добре, момко, прибираме се.

Тъкмо щеше да го яхне и чу началото на разгорещен спор между момчетата на склона под него…

Когато скочи в движение от седлото и се втурна сред децата, сбиването бе стигнало до жестокост. От носа на Гованан шуртеше кръв. Брефар, деветгодишният син на Руатан, лежеше на тревата почти зашеметен, а доведеният му син Конавар налагаше останалите три момчета като вихрушка — бъхтеше с юмруци, блъскаше с глава, риташе. Още едно момче се строполи на земята от страшен удар по ухото. Конавар скочи върху него и стовари юмрук върху носа му.

Руатан изтича зад него, сграбчи яката на зелената му туника и го вдигна във въздуха. Десетгодишният хлапак се извъртя в ръцете му и малкият му юмрук се заби като камък от прашка в лицето му. Руатан го пусна да стъпи на земята и му зашлеви такъв шамар, че момчето се завъртя и тупна в тревата.

— Я стига! — изрева Руатан и тишината се върна. — В името на Таранис, какво става тук?!

Никое от момчетата не продумваше, не искаха да го погледнат в очите.

— Играехме си — промърмори Гованан накрая, по туниката му прокапваше кръв. — Аз си отивам вкъщи.

Той и четиримата му насинени приятели тръгнаха надолу по склона. Конавар седеше на тревата и си разтриваше бузата. Брефар понечи да се надигне, но пак се свлече. Руатан клекна до него и го попита:

— Къде те боли?

Брефар опитваше да се усмихне, лицето му обаче сивееше.

— Нямам рани, татко. Само съм замаян. Както падах, Гованан ме уцели с коляно в главата. И сега виждам звезди посред бял ден.

— Сигурно е много интересно — подхвърли Руатан и разроши косата му. — Полежи още малко, докато престане да ти се вие свят. — Отиде при седналия Конавар. — Добър удар — отбеляза и разтри челюстта си. — И боли.

Обикновено успяваше да оправи с някоя шега неразбориите с Кон, чийто гняв гаснеше бързо. Момчето се укротяваше и палава усмивка озаряваше лицето му. И тогава можеха да се разберат. Но сега не се усмихна. Вдигна глава към Руатан и якият воин за пръв път се смути от погледа в странните му очи — едното зелено, другото светлокафяво, а на слънце златно.

Руатан веднага разбра, че се е случило нещо непоправимо. Взря се в красивото лице на момчето. Дясната му буза започваше да отича и да потъмнява, долната му устна беше сцепена.

— За какво се сбихте?

Конавар не отговори веднага. Прокара пръсти през златисточервеникавата си коса.

— Той каза, че баща ми бил страхливец. Каза, че побягнал.

Чудатите му очи следяха изпитателно изражението на Руатан, който живееше с този страх от много години, и сега сърцето му се сви.

— Кон, с баща ти бяхме приятели. Той се би редом с мен в две сражения. Гордеех се с тази дружба. Разбра ли ме? Не се сприятелявам със страхливци.

— Значи не е побягнал?

Зелено-златистият поглед не се отделяше от очите на Руатан и той въздъхна.

— Той наруши своята геша. Уби гарван. Ти се бе родил току-що, в нощта преди битката. Варакон копнееше с цялата си душа да те види как растеш, да те напътства. Много му тежеше мисълта, че ще умре. Все едно цяла планина легна на плещите му.

Руатан млъкна и мислите му се пренесоха в онзи ужасен ден преди десет години, когато племената събраха силите си, за да отблъснат отвъдморските нашественици. Дванайсет хиляди подивели грабители, срещу които се изправиха осем хиляди непреклонни бойци от племената. Ден на кръв и доблест, никой не искаше да отстъпи и една педя. А в разгара на сражението започна страховита буря, мълниите се стоварваха, подхвърляха във въздуха тела с почерняла плът.

Вдиша дълбоко.

— Чуй ме — с Варакон бяхме братя по оръжие. Той се би до мен през целия ден, пазеше ми гърба, както аз пазех неговия. Само това е важно.

— Той побягна ли? — пак попита момчето.

Изражението му беше безмълвна молба за утешителната лъжа.

А Руатан не можеше да му поднесе такъв дар. За него честта беше над всичко. Знаеше обаче, че младоците отсъждат за всичко в света с цялата рязкост на неопитните. За тях или си герой, или си страхливец. Черно и бяло, никакво сиво. Опита се още веднъж да разсее съмненията на Кон.

— Слушай какво ти казвам. Победихме разбойниците, само че те се хвърлиха в последна атака. Скоро щеше да се смрачи. Надделяхме в битката. Но те едва не си пробиха път към брега. Петима от тях се втурнаха към мен и баща ти. Тогава го убиха. Нека спрем дотук. Аз загубих приятел. Ти загуби баща си.

Кон обаче нямаше да се откаже.