Дейвид Гемел - Меч в бурята

Сподели страховете си с Руатан.

— Конят го е убил — възрази Руатан. — Не си нарушил своята геша. Не унивай. Стой до мен, братовчеде, и ще преживееш тази битка.

Но Варакон беше безутешен.

— Аз яздех коня. Той ми се подчиняваше.

Уплахата му беше толкова голяма, че накрая Руатан извади изкусно направения си железен меч.

— Вземи го. Благословен е с четири могъщи заклинания на друиди. Който го носи в битка, не може да загине.

Варакон си знаеше, че трябваше да откаже на мига. Този меч беше безценен. Повечето воини имаха бронзови мечове, но преди две години Руатан бе откарал добитък към брега и се бе върнал с този меч. Младежите от племето се скупчваха около него на празника Самиан и му се примолваха да пипнат сивото острие. Варакон почувства как се надига срамът, защото протегна ръка, взе меча и може би обрече Руатан да загине вместо него. Не смееше да погледне приятеля си в очите.

— Ворна казва, че детето ти ще е момче — каза Руатан.

— Да, ще имам син — потвърди Варакон с облекчение, че вече говорят за друго.

Поседяха смълчани, срамът натежаваше все повече. Накрая Варакон подаде меча на приятеля си.

— Не мога да го взема.

— Можеш, разбира се. Няма да умра утре заради това. Аз не съм нарушил моята геша. Задръж меча и ми го върни след битката.

— Това наистина ме успокоява — призна Варакон. Помълчаха отново и накрая уплашеният млад мъж промълви: — Знам, че обичаш Мерия. — Не поглеждаше Руатан. — Личи си във всеки твой поглед към нея. Тъй и не проумях защо тя предпочете мен. И сега не разбирам. Но те моля… като най-близък приятел… бъди ѝ опора, ако аз все пак… умра.

Пръстите на Руатан се впиха в рамото му.

— Я ме чуй. Искам тези думи да се отпечатат в душата ти. Няма да позволя да умреш. Стой до мен, братовчеде. Ще ти пазя гърба, щом започне битката. Само това искам от тебе — стой до мен.

Сам в нощта на планинския склон, Варакон стисна дръжката на железния меч. Докосването до стегнато омотаната кожа уталожи страха му, той седна на един камък и се помоли за поличба, за да даде добро име на душата на своя син. Вече бе избрал името, с което риганте щяха да назовават неговия син — Конавар. Кон, син на Вар.

С това име щеше да заслужи чест и слава сред своя народ. Но името на душата му щеше да го свърже със земята, да носи магията на нощта.

Варакон се молеше да види орел. Каза си, че Орел под луната е добро име. Вдигна глава, но не откриваше орел в небето. Продължи да се моли. Далечен тътен стигна до ушите му от север и той видя напиращите облаци да гасят звездите. Мълния се стрелна почти над него и освети цялата планина. Задуха бурен вятър. Варакон се надигна от камъка, готов да хукне в търсене на завет. Ножницата се отърка в крака му.

Железният меч!

От страх да не го порази следващата мълния Варакон извади оръжието и го метна с все сила. Дългото три стъпки острие се завъртя във въздуха, заби се в земята като копие и затрепка с дръжката нагоре.

В този миг светкавица пак озари небето, заби се в меча и го пръсна на парчета.

После заплющя дъждът.

Варакон седеше прегърбен на камъка, вторачен в късовете почерняло желязо. Накрая стана и тръгна по дългия обратен път към родилната колиба.

Когато я доближи, чу през воя на свирепия вятър пискливия плач на своя новороден син.

Вратата се отвори и бабуващата вещица Ворна излезе да го посрещне.

— Знаеш името.

Не беше въпрос. Той кимна безчувствено.

— Изречи го на глас — заповяда тя.

— Той ще се нарича Конавар, Меч в бурята .

Руатан се връщаше от земите на южните риганте. Още отдалече видя играещите момчета на хълма над ковачницата. Спря кафявия си кон при последните дървета от гората и слезе, за да гледа хлапетата. Гонеха се, чуваше смеха им и долавяше веселието в него. Усмихна се. Хубави звуци. Зарадва се, че и десетгодишният Конавар е с тях. Значи поне засега не вършеше поредната беля, което за жалост беше най-явната му дарба.

Нямаше търпение да се върне вкъщи, защото разстоянието от южния пазар за добитък беше голямо, а последните десетина мили бяха само изкачване по полегатите склонове. Умореният кон дишаше тежко. Той го потупа по муцуната.

— Поеми си дъх, момко. Като се приберем, ще се погрижа да хапнеш от най-доброто зърно.

Стоеше много по-високо от играещите момчета и виждаше дома си там, където се събираха трите потока, дали името на селото. Здрава къща, построена умело от правилно изсушено дърво, с дебел сламен покрив. Хладна през лятото, когато през широко отворените прозорци вееше ветрец, топла през зимата с плътно затворените капаци и разпаленото огнище по средата. В ограждението зад къщата се движеха мънички фигурки. Руатан се усмихна. Мерия бе оседлала понито и го водеше покрай оградата, а най-малкият им син се бе вкопчил в седлото. Макар и само тригодишен, Бендегит Бран беше безстрашен — неизчерпаем източник на гордост за баща си.