Дейвид Гемел - Меч в бурята

Дрехите им бяха много хубави, конете — високи, каквито яздеха Железните вълци на краля. Слязоха от конете, изведоха ги от Кръга и ги вързаха наблизо.

— Как мислиш, той ще дойде ли? — попита един от мъжете.

Спомням си го ясно и сега — висок, плещест, руса плитка се подаваше изпод лъскавия железен шлем.

— Ще дойде — отговори друг. — Иска мир.

После насядаха в Кръга. Понеже бях решил да не се издавам, внимавах да не вдигам шум. Мъжете си говореха тихо и чувах само по някоя и друга дума.

Слънцето вече залязваше и реших да тръгна през гората въпреки вълците, за да се прибера вкъщи. И тогава видях ездача на белия жребец. Познах го веднага.

Демонския меч. Кралят.

Нямам думи да опиша вълнението си. Още тогава този мъж се превръщаше в легенда. В гаснещите лъчи на слънцето брадата му червенееше като злато. Носеше крилат шлем, сякаш изработен от ярко сребро, на нагръдника се виждаше гербът на неговия род — сърне в трънаци; носеше и прочутото си шарено наметало. На кръста му висеше знаменитият меч, даден му от сидите, със златна дръжка. Влезе в Кръга и остана на коня си, вторачен в деветимата. Сториха ми се неспокойни, почти уплашени от появата му. Надигнаха се, когато той скочи от седлото.

Щях да сляза от дървото, просто за да съм по-близо до живата легенда. Но той измъкна меча и го заби в пръстта пред себе си.

Мъжът с русата плитка заговори пръв:

— Седни с нас, Конавар. Нека поговорим за новия мир.

Демонския меч постоя безмълвен, силните му ръце опрени върху дръжката на меча, шареното наметало развято от повея.

— Не ме повикахте тук да говорим — каза той с дълбок, звучен глас. — Повикахте ме да умра тук. Хайде де, предатели. Тук съм. И съм сам.

Те бавно извадиха мечовете си от ножниците. Долавях страха им.

Нападнаха, докато слънцето се скриваше в аления огън на небето.

В нощта, когато се роди великият мъж, яростна буря напираше от далечния север, но тегнещите черни облаци засега бяха скрити от голите, заснежени само най-горе върхове на планината Друаг. Въздухът около родилната колиба бе натежал неподвижно. Ярките звезди на Кайр Гуидиън блещукаха в небето, пълната луна светеше като фенер над земите на племето риганте.

В огряната от лампа колиба беше спокойно, ловецът на коне Варакон — мъж с кротки очи, бе коленичил до постелята на жена си и държеше ръката ѝ. На Мерия ѝ бе олекнало за малко от болките. Усмихна му се.

— Не бива да се тревожиш — прошепна тя. — Ворна казва, че момчето ще е силно.

Русият млад мъж погледна вещицата, която бе приклекнала до железния мангал. Тя бе отворила три глинени гърненца и отмерваше някакъв черен прах. Варакон потръпна.

— Време е за името на душата му — каза Ворна, без да се обръща.

Варакон неохотно пусна ръката на Мерия. Не му допадаше тази кльощава вещица. Впрочем никой не я харесваше. Трудно е да харесаш онова, от което се боиш, а чернокосата Ворна си беше чудато същество със светлосините си кръгли очи, които сякаш никога не примигваха. Варакон за кой ли път се зачуди как е възможно вече позастаряла девственица, която не е изпитала лично нито сношение, нито раждане, да има такава вещина в бабуването.

Ворна се надигна, обърна се към него и го прикова с неприветлив поглед.

— Сега не е времето да умуваш над въпроси, подсказани ти от глупостта.

Варакон трепна. На глас ли го бе изрекъл? Изключено.

— Името на душата — напомни Ворна. — Върви.

Той хвана отново ръката на Мерия и целуна пръстите ѝ. Тя му се усмихна, после нов прилив на болка помрачи лицето ѝ. Варакон отстъпи заднешком към вратата.

— Всичко ще свърши добре — увери го Ворна.

Той се обърна, нагласи наметалото на зелени и сини квадрати около тесните си рамене и излезе в нощта.

Навън беше задушно и все пак в първия миг му се стори хладно след колибата. Той напълни дробовете си с по-свеж въздух. Встрани от селото уханието на треви и бор беше силно; Варакон долавяше и по-ненатрапчивия аромат на цветя. Усети топлината на лятната нощ, свали наметалото и го остави сгънато на пейката около старата върба.

Ворна бе казала, че е време за името на душата.

В този миг, сам под звездите, Варакон за пръв път през своя деветнайсетгодишен живот се почувства зрял мъж. Щеше да открие името на душата за своя син.

Син!

От тази мисъл сърцето му сякаш щеше да се пръсне.

По козята пътека стигна до зелените склонове на Кайр Друаг — Старата планина, и започна да се катери. Изкачи се високо над долината, а в главата му се трупаха какви ли не мисли. Спомни си за баща си и се зачуди за какво ли е мислил той на този склон преди деветнайсет години. Какви ли мечти е таял за детето, което е чакал да се роди? Баща му бе умрял от раните си след битка с племето панони, когато Варакон беше на шест. Година по-късно и майка му си отиде през Тъмните води. В последните си спомени за нея виждаше жена като скелет, с хлътнали очи, която храчеше кръв и слуз.