Дейвид Гемел - Меч в бурята

Сиракът Варакон израсна под грижите на сприхав чичо, който не се бе женил и предпочиташе да страни от хората. Възрастният мъж обаче беше с блага душа и се стараеше колкото можеше да е добър баща. Но заедно с многото полезни поуки успя да предаде на племенника си и недоверието си към дружбата. Затова Варакон не се и опитваше да бъде приятен никому, трудно се сближаваше с хората. Не беше нито любимец, нито изгнаник сред другите младежи от племето риганте и животът му протичаше незабележимо с изключение на две неща — приятелството му с Първия воин Руатан и женитбата му с красавицата Мерия.

Поспря на склона и се загледа към село Три потока в далечното подножие. В повечето къщи беше тъмно, защото наближаваше полунощ, а риганте бяха селяни и ставаха призори. Но някои прозорци бяха осветени от трепкащите пламъчета на лампи. Бануин Чужденеца сигурно преглеждаше търговските си книжа и се готвеше за следващото пътуване отвъд морето, а Кася Земната жена може би забавляваше гост — посвещаваше някой юноша с гореща кръв в благословените от нощта наслади.

Варакон продължи нагоре.

Женитбата му с Мерия изненада мнозина, защото при нейния баща бяха ходили поне двайсетина младежи да искат ръката ѝ. Дори Руатан. Мерия отхвърли всички. Скромният Варакон не беше сред тях — смяташе, че Мерия го превъзхожда прекалено много във всичко.

Но един ден, когато той укротяваше една кобила на оградената планинска ливада, тя дойде да го види. Този ден сияеше сред най-скъпите му спомени. Мерия опря лакти на оградата и загледа Варакон, който обикаляше вътре с кобилата. Отначало той дори не долови присъствието ѝ, така се бе съсредоточил в досега с духа на кобилата. Обичаше конете и още от дете ги наблюдаваше често и дълго. Бе забелязал, че винаги кобили водят хергелето и се справят със своенравните кончета, като ги пропъждат встрани от безопасността му. Кончетата се плашеха тутакси, защото хищниците не биха пропуснали да се нахвърлят върху тях. Кобилата скоро позволяваше на вироглавите да се върнат в хергелето и те ставаха послушни. Варакон използваше подобен похват в укротяването на младите коне. Отделяше ги в кръглото заграждение, а след малко с едно изплющяване на въжето ги караше да препускат покрай оградата. Конят бяга по инстинкт от опасността, а чак когато усети, че се е изтръгнал от нея, поглежда назад да види какво го е подплашило. Сега Варакон принуждаваше кобилката да обикаля до оградата, после, все още без да знае, че Мерия го гледа, обърна гръб на животното. Кобилката наведе вирнатата си глава и се приближи към него. Той продължи да върви бавно, само сменяше посоката. Кобилката следваше всяко негово движение. Той ѝ заговори кротко и накрая се обърна към нея. Потърка челото ѝ, погали тънката шия.

— По-лесно ти е да говориш с коне, отколкото с жени — подхвърли Мерия.

Той се изчерви.

— Не ме бива в… приказките.

Опита се да не ѝ обръща внимание, докато се занимаваше с кобилката — след около час вече я яздеше полека из ограждението. Само понякога стрелкаше с поглед Мерия. Тя си стоеше до оградата. Накрая той слезе от кобилката, пое си дъх и тръгна към Мерия, която сякаш го чакаше. Свенлив и свикнал със самотата, Варакон не смееше да я погледне в очите. Но и така виждаше достатъчно, та сърцето му да се изпълни с копнеж. Тя носеше дълга зелена рокля и широк пояс, поръбен със златна нишка. В дългата ѝ тъмна коса имаше само една плитка, иначе падаше свободно по раменете. Беше боса.

— Искаш да купиш кон ли? — попита Варакон.

— Може би. Защо кобилката изведнъж ти се подчини?

— Беше уплашена. Накарах я да бяга, но не знаеше каква е опасността. Видя ли я как щракаше със зъби, докато тичаше?

— Да, изглеждаше много ядосана.

— А, не беше от гняв. Така е с кончетата — започват да се държат отново като бебета. Тя ми казваше: „Трябва ми помощ. Стани мой водач.“ Затова ѝ обърнах гръб и тя дойде при мен и се присъедини към моето хергеле.

— Значи сега си главният жребец за нея?

— Всъщност ме приема като старшата кобила. Жребците се бият, но начело на хергелето винаги е кобила.

— Руатан казва, че си страховит боец и добър човек.

Думите ѝ го смаяха и той я погледна, за да провери дали не му се присмива. Очите ѝ бяха зелени. Големи и толкова хубави… Не с оттенъка на трева или листа през лятото, а яркото неизменно зелено на скъпоценни камъни. Но не бяха студени…

— Какво си ме зяпнал! — скастри го Мерия.

Варакон примигна и се извърна гузно, а тя продължи: