Дейвид Гемел - Меч в бурята

— Руатан казва, че си се бил редом с него срещу воини от племето панони и си спрял нападението им.

— Той е много великодушен. Знае, че бях прекалено уплашен, за да побягна — призна Варакон. — А той беше като канара, единственото безопасно място насред бурно море. Не познавам друг като него. В битката всичко беше объркано — мъжете крещяха, мечовете трещяха. Всичко ставаше твърде бързо и беше много жестоко. Руатан обаче оставаше невъзмутим. Приличаше на бог. Немислимо беше някой да го рани.

Стори му се, че ѝ досади с думите си, макар да не знаеше защо.

— Да, да, да — Руатан е герой, всички го знаем. Искаше да се ожени за мен. Отказах му.

— Че защо? Той е чудесен човек.

— Варакон, наистина ли си такъв глупак? — троснато каза Мерия, врътна се и си тръгна.

Той беше толкова объркан, че отиде да поговори с Руатан. Якият рус боец бе излязъл с трима от пастирите си и градеше каменна стена пред началото на дълбока падина в северната долина.

— Всяка проклета зима — оплака се той и намести още един тежък камък върху стената — някои от добичетата ми се пъхат в този капан. Няма да го бъде това.

Варакон слезе от коня и няколко часа помага да направят стената. Щом свършиха, Руатан му кимна и го поведе към близкия ручей.

— Не си дошъл чак дотук, за да ми помагаш. Какво те мъчи, друже?

И без да чака отговор, смъкна ризата, панталона и ботушите си и легна в ручея.

— Кълна се в Таранис, студено е!

Дълбоката само една-две педи вода течеше по дъно от бели закръглени камъчета. Руатан се отпусна и я остави да облива тялото му.

— Ама как само освежава! — провикна се и се обърна по корем.

Варакон седеше до ручея и гледаше приятеля си. Въпреки изумителната мощ, широкото плоско лице и провисналите мустаци у Руатан имаше нещо чаровно детинско — неизчерпаемата способност да се радва с цялата си душа на всичко, което вършеше. Воинът наплиска лицето си, прокара мокри пръсти през косата си, после стана и изджапа от водата. Ухили се на Варакон.

— Трябваше и ти да се топнеш.

— Ру, дойдох за съвет.

— Да не си загазил?

— Не е чак толкова зле. Просто съм объркан.

И му разказа за Мерия. Докато говореше, виждаше как лицето на якия боец се скова, а после помръкна. Варакон се прокле наум за глупостта си. Нали Руатан бе молил Мерия да се омъжи за него. Той също я обичаше!

— Извини ме, Ру. Явно съм слабоумен. И ми прости, че ти дотягам.

Руатан се усмихна насила.

— Да, слабоумен си. Но освен това си мой приятел. Видя се, че тя не ме иска. А сега си мисля, че се е влюбила в тебе. Отиди да говориш с баща ѝ.

— Как е възможно да ме обикне?

— Проклет да съм, ако разбирам — подкачи го Руатан, но в гласа му имаше и тъга. — Жените са загадка за мен. Когато бяхме деца, тя все се мъкнеше подире ни. Помниш ли? Мятахме клечки по нея, викахме ѝ да се махне.

— Никога не съм мятал клечки по нея — отрече Варакон.

— Ето, може би затова те обича. Сега иди се погрижи да изглеждаш хубав. Кефир няма да даде дъщеря си на мърляч. Обуй си най-свестните гащи и си сложи най-хубавото наметало.

— Не мога да отида… — смънка Варакон.

И все пак го направи. Ожениха се след три седмици в първия ден от лятото, на празника Белтин.

Така започна най-прекрасната година от живота му. Във всеки миг се радваше, че е с Мерия, и все не можеше да повярва, че му е провървяло така. През пролетта и лятото обязди шейсет и два коня. Шестнайсет от тях се оказаха превъзходни и ги продаде за конницата на благородници, които бяха верни на Дългия леърд. Спечели толкова пари, че дори намисли да си купи железен меч като взетото назаем оръжие, което носеше сега.

Потупа дръжката и това сякаш го насърчи, но се върна и тръпката на страха.

На следващия ден риганте тръгваха на битка срещу Морските разбойници, чийто стан беше отвъд река Сид. Варакон мразеше насилието и не боравеше умело с меч или копие. Пред Мерия бе признал самата истина. Когато бойците на паноните ги нападнаха, той бе като вцепенен до могъщия Руатан. Да, би се с тях, размахваше бронзовия си меч с яростта на безмерния страх и накрая враговете побягнаха. Руатан рани трима и уби един.

Оттогава Варакон се молеше да не го въвличат в сражения. Страхът се превърна в ужас преди пет дни, когато уби гарвана. Яздеше все още необуздан кон, уморяваше го с галоп по хълмовете. Тъкмо изкачиха поредното било и гарванът излетя от високата трева. Стреснатият кон се вдигна на задните си крака и размаха копита. Гарванът падна мъртъв. Варакон се смръзна. Според изречената при раждането му геша трябваше да умре до една седмица след като убие гарван.