Антъни Райън - Огнената кралица

Дарнел се обърна към бащата на Алуциус.

— Грейлин, милорд — подсказа Лакрил Ал Хестиан.

— Да, Грейлин. — Дарнел върна погледа си върху Алуциус. — Грейлин.

— Спомням си името, милорд. Струва ми се, лорд Ал Сорна спомена за него през времето, което прекарахме заедно при Бунта на узурпатора. Той се грижел за складовете на Шестия орден, ако не се лъжа.

Лицето на Дарнел загуби всякакво изражение, цветът се отцеди от него, както често ставаше при споменаване на името Ал Сорна — нещо, което Алуциус добре знаеше и на което разчиташе да отвлече мислите на лорда от по-нататъшен подробен разпит. Днес обаче не бе толкова лесно да отклони васалния лорд от целта му.

— Склададжия или не — изсумтя той след малко, — сега, изглежда, е купчина пепел. — Измъкна нещо от джоба на копринената си роба и го подхвърли на Алуциус: медальон на верижка от прост метал, обгорен, но не и пострадал. Изобразяваше Слепия воин. — Разузнавачите на баща ти намерили това в пепелта на една клада близо до трупа на Вендерс. Принадлежи или на дебелия инструктор, или на Червения брат — а се съмнявам, че ще извадим чак такъв късмет.

„Да — помисли Алуциус. — Ти определено няма да извадиш.“

— Нашите волариански съюзници се интересуват от всяко споменаване на Мрачното — продължи Дарнел. — Плащат луди пари за роби, за които се носят слухове, че са докоснати от него. Представи си какво ще направят с приятелите ти от Черната твърд, ако заподозрат, че те знаят за още такива. Следващия път, като ходиш при тях, им покажи този медальон и им разкажи тази фантасмагория, а после ми докладвай за всяка тяхна дума.

Стана и тръгна бавно към Алуциус. Лицето му леко потрепваше и устните му бяха влажни от слюнка. Двамата бяха горе-долу еднакви на ръст, но Дарнел беше значително по-широкоплещест — и беше опитен убиец. Някак си обаче Алуциус все така не изпита никакъв страх, докато Дарнел се надвесваше над него.

— Този фарс продължи достатъчно дълго — изграчи васалният лорд. — Довечера ще препусна с всеки рицар под мое командване, за да уловя този Червен брат и да си върна сина. Докато ме няма, ти ще се погрижиш онези лицемерни набожни лайна да разберат, че с радост ще ги предам на нашите съюзници, за да ги одерат живи, ако това ще измъкне от тях тайните им, пък били те аспекти или не.

Тя се събужда и очите ѝ виждат смътно жълто сияние в свят на сенки. Сиянието се избистря до пламъка на една-едничка свещ, но не толкова ясен, колкото би трябвало. За миг тя се чуди дали не се е преродила в полусляпо тяло, шега на Съюзника или допълнително наказание. Но после си спомня, че зрението ѝ, зрението на първото ѝ тяло, винаги е било необичайно остро. „По-зорка си от всеки ястреб“, казваше баща ѝ преди векове, рядък комплимент, който тогава извикваше сълзи в очите ѝ, но сега не извиква нищо в тези. Тези по-слаби крадени очи.

Лежи върху твърд камък, студен и груб под голата ѝ кожа. Тя сяда и нещо се размърдва в сумрака, един мъж пристъпва от сенките в мъждивата светлина. Носи униформата на Гвардията на Съвета и лицето му е обрулено като на ветеран, но тя съзира истинския му лик в злобата, изпълнила потъмнелите му очи.

— Как го намираш? — пита той.

Тя вдига ръце, сгъва пръстите и размърдва китките.

— Силно, хубаво.

Ръцете ѝ са жилави, добре оформени, а също и краката — гъвкави и подвижни.

— Танцьорка? — пита тя гвардееца.

— Не. Намериха я още млада. От племената на северните хълмове, по-богати на Надарени от всяко друго място в империята. Дарбата ѝ е могъща, свръхестествена власт над вятъра. Нещо, за което съм сигурен, че ще намериш приложение. Беше обучена да си служи с нож, меч и лък. Като осигуровка срещу неизбежното ти падение.

При тези думи тя усеща слаб гняв.

— Не е било неизбежно. Не повече, отколкото е неизбежна любовта. — Изкушава се да остави гнева си да се натрупа, да подхрани новото ѝ тяло с ярост и да изпита способностите му върху лукаво гледащия я Пратеник, но я спира едно друго усещане… Музиката потича, мелодията е свирепа и силна. Песента ѝ се е върнала!

Тя открива, че в гърдите ѝ бълбука смях, и го освобождава — отмята глава назад и се смее. В смеха ѝ отеква ликуване и тогава я осенява друга мисъл, не по-малко свирепа и радостна: „Знам, че ме виждаш, любими!“

Той се събуди със сепване, което предизвика любопитното скимтене на спящия в краката му Боец. До него инструктор Ренсиал продължаваше да спи със странно безметежна усмивка; човек, намерил доволство в съня си. С изключение на битките това бе единственото време, когато Ренсиал изглеждаше с всичкия си. Френтис изпъшка, седна и тръсна глава да прогони съня. „Сън ли? Наистина ли вярвам, че е само сън?“