Кен Сколс - Ридание

Кметът изпрати ездачи до фермите и призова всеки, който има желание, да се отзове. Когато пратениците потеглиха, Петронус изпрати птици до залива Калдус и до още две селища, за които Неб не беше чувал, а и не успя да види имената на получателите. Накрая написа дълго съобщение на език, който според познанията на Неб се говореше в Изумрудения бряг. Накрая избра най-силната и бърза птица и шепна продължително в ухото ѝ, преди да я пусне в небето.

Когато свърши, Петронус заведе Неб в странноприемницата и двамата се натъпкаха с пържен хляб и задушен сом.

Неб отопи остатъците в купата си с последния залък и се усмихна на стареца.

Петронус му отвърна.

— Добра работа, като за един ден.

Неб кимна. Така беше. Самият той не беше свършил кой знае какво, но бе научил неща, които нямаше как да види в сиропиталището. Гледаше как работи този човек, как изгражда доверие на едно място и предизвиква подозрения другаде, спечелва усмивка тук и кимване там. Никога не беше виждал нещо подобно и това го впечатли силно. Внезапно се присети отново за миналото.

— Но аз не знам какъв искам да бъда — каза той на баща си при едно от посещенията му.

Брат Хебда се усмихна.

— Не бъди това, което правиш. — Неб изучаваше франсинските учения и винаги се радваше, когато ги виждаше в реалния живот. — Да бъдеш и да правиш са различни неща.

— Но нима това, което върша, не определя това, което съм?

Баща му се усмихна още по-широко.

— Понякога. Но това, което правиш, може да се променя спрямо ситуацията. Добрият човек може ли да убие?

Неб поклати глава.

— Но сивите гвардейци убиват… те добри ли са?

Неб се замисли.

— Мисля, че да. Защото го правят, за да защитят светлината.

Брат Хебда кимна.

— Така е. Представи си, че им наредят да убият някой еретик, но човекът просто е враг на някой злобен ненормалник. Нима сивите гвардейци ще бъдат определени спрямо делата им?

Неб се засмя.

— Казах само, че не знам какъв искам да стана, като порасна.

Брат Хебда също се засмя.

— А, това е лесно.

— Наистина ли?

Баща му кимна и се наклони напред.

— Гледай за хора, които те оставят с отворена уста. Изучавай ги, виж какво обичат и от какво се боят. Изкопай съкровищата от душите им и ги извади на светло. — Той се наведе още повече и Неб усети миризмата на вино в дъха му. — След това бъди като тях.

Помнеше, че в онзи момент искаше да бъде като брат Хебда. Още същата зима бе подал първата си молба да бъде изпратен на експедиция в Изпепелената пустош, ако може като ученик на Хебда Гарл.

Сега, след като цял ден бе наблюдавал Петронус, или Петрос, вече имаше нов обект за подражание.

След вечеря се отправиха към събранието. Тълпата не беше голяма. Не всички бяха дошли. Но все пак имаше достатъчно. Събраха се на площада, покрай шатрите и каруците, близо до отворените врати на странноприемницата. Стояха около едно преобърнато корито. Старецът се покатери на него, преметнал лопата през гърба си.

Неб гледаше отстрани. Кметът, който преди изглеждаше изцяло съгласен, сега беше изнервен и нямаше търпение да заговори. Неб се зачуди какво ли се е променило.

— Ще бъда кратък — поде Петронус, преди кметът да успее да го представи. Той свали лопата от рамото си и посочи на север. — Всички знаете какво стана с Уиндвир. В момента е поле от пепел и кости. — Тълпата се разшумя леко. — Ние всички сме деца на Новия свят и всички имаме родство помежду си. Знаем, че това е вярно. — Петронус изчака хората да кимнат и да промълвят по нещо. — Аз не съм човек, който ще остави родствениците си непогребани.

Старецът продължи да говори около петнайсет минути, като изложи план, който смая Неб с простотата си.

— Тези, които могат, ще дойдат да помогнат. — Щяха да работят на смени от по седмица. От всеки трима двама оставаха да се грижат за фермите си и за тази на отсъстващия. Жените щяха да работят на подобни смени. Тези, които нямаше къде другаде да отидат, щяха да тръгнат на сутринта с Петронус и Неб.

— Ами заплащане? — попита някой.

Неб зяпна при отговора на Петронус.

— Тези, които имат нужда, ще го получат. Останалите ще работят от добро сърце.

Петронус скочи от коритото и намигна на младежа.

— Как се справих?

Неб кимна. Искаше му се да може да говори. След това чу друг, силен глас и се обърна. Кметът се беше покатерил на коритото и размахваше някаква хартия във въздуха.

— И аз трябва да ви кажа нещо. Макар че не бих искал да противореча на красноречивия ни гост.