Кен Сколс - Ридание

А сега се бяха върнали — поне неколцина. И ако Рудолфо успееше, тези неколцина — построени с остатъци от чертежи и информация от пустошта — щяха да са тук и да помагат на Исаак да възстанови разрушеното от Сетберт.

— Лейди Там — разнесе се глас зад нея. Един от съгледвачите се бе приближил неусетно.

Тя го изгледа. Беше млад, но не невръстен и за разлика от съгледвачите на Сетберт, не се перчеше.

— Да?

— Ме… — Той се запъна, търсейки точните думи. — Исаак иска да ви види.

Това я изненада. Бяха се видели преди час, когато го разпитваше за плановете и кореспонденцията му с останалите андрофрансини.

— Много добре.

Извървя половин левга до имението и намери Исаак в градината. Държеше парче хартия в ръце и примигваше с метални клепачи към нея.

— Какво става, Исаак? — попита Джин и пристъпи напред.

Металният човек закуцука към нея. Тъмното расо криеше стройната му фигура.

— Получих вест от летния папски дворец. — Очите му се отвориха и затвориха с присветване.

— Доста бързо — отбеляза тя.

— Не е отговор на моето съобщение.

Любопитно.

— Какво е съобщението?

От радиатора му блъвна пара.

— Папски декрет, нареждащ всички ресурси и служители на ордена да се отправят към летния дворец.

Веждите ѝ се повдигнаха.

— Как така? Нали папата е мъртъв?

— Аз… — Той замълча, изсвири и изтрака. Джин съжали за думите си мигновено. Но Исаак се възстанови и продължи. — Андрофрансинската йерархия е сложна. През последните две хиляди години по нея са написани томове. Постовете се предават пожизнено, но има резервни и планове за спешни случаи. Папа Интроспект може да е определил наследник преди… — Той млъкна. От очите му потече вода и той извърна поглед.

Джин сложи ръка на рамото му.

— Исаак, не забравяй, че ръката на Сетберт те е управлявала.

Исаак кимна.

— Въпреки това декретът е подпечатан.

Нима нещо се бе изплъзнало от баща ѝ? Тя се съмняваше, но с оглед на последните събития всичко бе възможно. Знаеше отговора на въпроса, преди да го зададе, но въпреки това го стори.

— Какво значи това?

— Значи, че не мога да остана тук. — Исаак наведе глава и гласът му прозвуча унило, нещо, което не ѝ се вярваше, че е възможно за един метален човек. Когато я погледна, Джин реши, че никога не е виждала толкова противоречиво изражение на човешко лице. Смая се, че вече му е приписала човешки черти само заради начина, по който очите, устата и главата му мърдат. — Аз съм собственост на андрофрансинския орден. Създаден съм да следвам техните заповеди.

И ако подозренията ѝ бяха верни, той беше най-страшното оръжие на света от последните две хиляди години.

Исаак не помръдваше.

— И друго ли има? — попита Джин.

Той кимна бавно.

— Да. Първото действие на новия папа е да подпише указ за отлъчване.

„Указ за отлъчване.“ Сега ентролузианците щяха да са наистина сами, отритнати от света. Отлъчването на андрофрансинския папа прекъсваше незабавно всякакво родство между потърпевшия и разпръснатите владетели на Познатите земи. Това бе толкова мощно средство, че доколкото знаеше, бе ползвано само три пъти в тяхната история.

— Това е добра новина. Ще помогне на каузата на Рудолфо.

Исаак поклати глава.

— Не, милейди. Не ме разбрахте.

Тя го погледна и усети как челюстта ѝ увисва.

— Тоест?…

— Да — отвърна Исаак. — Указът за отлъчване обвинява Деветте горски дома и лорд Рудолфо, генерал на Скитащата армия, за унищожението на Уиндвир и нарежда всичките им владения да бъдат под запор, докато не се свика Конференция за истината, която да вземе окончателно решение.

Джин Ли Там усети как остава без въздух. Тя изкрещя да ѝ донесат хартия и птица и се втурна към имението, кодирайки наум съобщението до баща си.

Петронус и момчето седнаха с хартията помежду им, веднага щом влязоха в плевнята. Бяха наближили покрайнините на Кендрик и се натъкнаха на един добронамерен фермер.

— Ще платя, ако позволиш да ползваме плевнята ти — предложи Петронус.

Фермерът огледа каруцата и присви очи в падащия мрак.

— От Уиндвир ли идете? Какви са новините?

Петронус слезе от капрата. Момчето се надигна и разтърка сънените си очи.

— Градът е изцяло разрушен. Ентролузианците воюват с горяните. Не съм сигурен защо.

Фермерът кимна.

— Андрофрансини ли сте?

— Работя с тях понякога. Казвам се Петрос. — Обърна се към момчето и видя, че то се усмихва на името му. — Това е внукът ми.