Кен Сколс - Ридание

— Съвсем скоро ще му се наложи. — Грегорик погледна надолу по склона. Рудолфо проследи погледа му и видя нова вълна по високата трева, издаваща движение.

Този път излетя бяла птица и двамата извадиха мечовете си. Пехотата по периметъра също видя птицата и се приготви. Рудолфо изгледа командира на стрелците и мъжът му кимна.

Грегорик тръгна надолу по склона и Рудолфо го последва. В подножието на хълма се спряха и зачакаха приближаването на отряда.

— Точно зад нас са! — изсъска командирът на съгледвачите и се плъзна покрай Грегорик.

Наистина. Само че това не бяха вчерашните омагьосани съгледвачи, с които се бяха справили с лекота. Тези бяха по-корави. Рудолфо усети раздираща болка отстрани и осъзна, че нечий нож го е порязал, докато вдигаше меча си.

Грегорик се смъкна на едно коляно, от бедрото му потече кръв.

Никой не се развика. Не искаха противникът да разбере кой е ранен. Горянските съгледвачи, както тези, които току-що се бяха върнали, така и резервите, заделени за точно такива случаи, постепенно избутаха бойците на делтата отвън дърветата. Рудолфо успя да рани един противник, но остана назад, щом собствените му хора взеха превес.

Щом боят се пренесе нататък, се появиха санитари и отнесоха Грегорик на бегом до върха на хълма. Рудолфо ги последва по-бавно.

Щом се върна в лагера, той отпи от охладеното крушово вино и хапна малко портокал и топли, сладки хлебчета. Облегна се на възглавниците и препрочете съобщението от Влад Ли Там.

„Родството ми с Уиндвир е вече твое.“ Съобщението беше кратко, но последните думи го заплениха. Той се подсмихна.

— Впечатляваща жена — произнесе Рудолфо на глас. Беше казала на баща си за трите му жеста. С други думи, бе го признала публично, пред баща си. Ако играеха на „войната на кралицата“, тя щеше да е отместила застрашената си кула, заплашвайки на свой ред неговия паладин.

Разбира се, баща ѝ бе отговорил със същата деликатност. Символът, който Влад Ли Там беше избрал за родство, бе остарял и почти не се употребяваше.

Той олицетворяваше обединението на домовете чрез стратегически брак.

Наистина забележителна жена!

Покоите на Джин Ли Там в седмото горско имение бяха доста по-прости от тези в двореца на надзорника, но това не я впечатли. Апартаментът се намираше на третия етаж и разполагаше с широка двукрила врата. Дрешниците бяха заредени с одежди с нейния размер. Тя се изкъпа, облече лятно облекло и слезе в трапезарията.

Исаак не ядеше, но я очакваше там. Не беше на масата, а на един стол за прислугата, до стената.

Джин посочи към празно място на масата.

— Исаак, моля те, присъедини се към мен.

— Благодаря, милейди. — Той закуцука към празния стол.

Тя забеляза, че си е облякъл чисто расо, и се усмихна.

— Защо още носиш маскировка?

Исаак приглади расото с металните си ръце.

— Не знам. Струва ми се правилно.

Качулката му беше спусната на гърба, така че явно не се криеше. Дали имаше нещо друго?

— Покоите устройват ли те?

Той кимна.

— Да, лейди Там.

Вратата към кухнята се отвори и оттам нахлу миризма на пресен хляб и сърнешко задушено. Появи се една прислужница, понесла димящ поднос. Тя го постави пред Джин Ли Там и се оттегли.

Джин се подвоуми между задушеното и хляба. Накрая избра второто и си отчупи един къшей.

— Кога ще започнеш работа?

Исаак избръмча и от гърба му изригна малко пара.

— Довечера ще сравня записките си за работата на мехослугите. Занимавах се с тях миналата година. Така ще видя с какво точно разполагаме. Понякога изтриват и подменят пластините ни, но рядко.

Тя кимна и натопи лъжицата в задушеното. Подуши пресните лукчета, морковите и подправките, и устата ѝ се изпълни със слюнка.

— Колко време ще ти отнеме?

— Две седмици, пет дена, четири часа и осем минути — отвърна той.

— И след това ще преизчислиш сметките си? — Джин отпи от леденото ябълково вино.

— Да. — Откъм гората полъхна ветрец, носещ миризмата на зеленина и пушек. Светлината на свещта се отразяваше в металното му лице. — След това ще отида при последните андрофрансини и ще помоля за помощ.

Вратата се отвори и се появи стюардът.

— Лейди Там, току-що пристигна птица от баща ви. Сега ли да я донеса, или като приключите.

Тя попи устата си със салфетка.

— Сега, моля.

Мъжът ѝ подаде малък свитък и тя го разгъна, насочвайки го към светлината.

Явното съобщение беше просто и незабележително. „Радвам се, че си добре.“ Разбира се, под него имаше тройно кодирано по-дълго съобщение. „Одобрявам избора ти, помогни за възстановяването на библиотеката.“ Точката, която бе сложена над буквата „а“, показваше, че Влад Ли Там смята четирийсет и втората си дъщеря за сгодена според правилата на родството.