Кен Сколс - Ридание

Това беше рядкост. Мъж, който мислеше първо какво да запази, а после какво да унищожи. Тя се усмихна. Рудолфо изглеждаше човек, способен да върши едновременно и двете.

Това предизвика нова усмивка.

— Надявам се, че вие също ще помогнете, лейди Там.

Беше неин ред да примигне. Този метален човек беше умен.

— Виждам.

— Банката на баща ви държи андрофрансинските активи — продължи Исаак. — Сигурен съм, че лорд Рудолфо смята да комбинира тези активи с ентролузианските репарации, за да изпълни това начинание. То надхвърля многократно икономическия капацитет на Деветте горски дома.

— Убедена съм, че баща ми ще се заинтригува от начинанието на Рудолфо.

Несъмнено. Нямаше да се учуди изобщо, ако вече я очакваше птица, окуражаваща съюза ѝ с горянския крал, за да задържи клана Ли Там близо до малкото останало знание в Новия свят.

Не беше сигурна, че има каквото и да е против подобно развитие.

Когато го призоваха, Неб реши да се възползва от възможността да види срещу какво точно е изправен. Докато надзорникът го гълчеше, той броеше стражите и стъпките на предполагаемия маршрут към убийството.

Охраната на Сетберт беше силна, особено след вчерашното поражение от Скитащата армия. Бяха удвоили контингента от почетни стражи около надзорника и скърцащия му дървен трон. А и със сигурност имаше съгледвачи, макар Неб да не можеше да ги види.

Съмняваше се, че би оцелял след атентата, без значение дали щеше да е омагьосан. Дори не беше сигурен, че ще успее. Надзорникът беше три пъти по-едър, а Неб разполагаше само с гнева си. С изключение на няколко ступвания с другарите му в сиропиталището, той никога не беше вдигал юмрук, камо ли нож.

Отново си припомни думите на жената. „Сетберт унищожи Уиндвир.“ Почувства как гневът му се надига и призова образа на брат Хебда, прегърнал го през раменете на пейката в парка. Припомни си, че това няма да се случи отново заради този човек, заради стореното от него.

Неб трябваше да го направи, дори да му струваше живота. Не можеше да мисли за нищо друго.

Чу вик и вдигна поглед.

Към него тичаше възрастен човек и викаше непознато име.

— Дел, слава богу, най-сетне те открих! — Изглеждаше му бегло познат, но Неб не можеше да се сети откъде.

Беше едър — не чак като Сетберт, но с могъщо телосложение и широки рамене. Сигурно наближаваше седемдесетте, но се движеше като много по-млад. Имаше дълга и рошава бяла брада, а под сламената шапка стърчаха бели кичури. Около очите му имаше бръчки от смях. Преди Неб да успее да реагира, мъжът го прегърна и го повдигна с масивните си ръце. След това го пусна и го изгледа строго.

— Казах ти да ме изчакаш!

Неб го изгледа объркано. Не знаеше какво да стори или каже.

Сетберт прочисти гърлото си.

— Познаваш ли това момче?

Старецът вдигна изненадано очи и се обърна.

— Ама, естествено. Искрено се извинявам за прекъсването, милорд… загубих си ума от облекчение.

Сетберт присви очи. Неб се зачуди дали и на него старецът му се вижда познат.

— Ти си онзи, когото съгледвачите ми заловиха до реката.

Петронус кимна.

— Да, милорд. Прибирахме се в Уиндвир, когато градът… — Остави думите му да заглъхнат. — Тръгнах да търся оцелели… — Той потупа младежа по рамото и Неб усети силата на дланите му, — а момчето явно се е запиляло.

Неб отвори уста да продума, но после я затвори. Какви ги вършеше този побъркан старец?

Сетберт насочи поглед към него. Очите му бяха студени, а устните свити. Размишляваше.

— Останах с впечатлението, че момчето е видяло разрушаването на града. Според лечителите ми гласът му е изчезнал заради травмата.

Старецът кимна.

— Да. Но всъщност пристигнахме след това. — Той понижи глас. — Майка му почина наскоро; не е проговарял оттогава. — След това се наведе и прошепна: — От малък не е много наред, ако разбирате за какво говоря, милорд.

Сетберт присви очи.

— А ти какъв му се падаш.

Старецът примигна.

— Той ми е внук. Баща му беше андрофрансин. Искаха да го тикнат в сиропиталището си, но аз не позволих. — Той погледна Сетберт в очите. — Не ми харесват тайните и самоувереността им. Затова го отгледахме с майка му.

Неб никога не беше виждал някой да лъже толкова светкавично и убедително. Вгледа се в лицето на стареца за издайнически тикове. Нищо.

Осъзна, че Сетберт говори на него, и вдигна очи.

— Това дядо ти ли е?

Той погледна към стареца и осъзна, че го е виждал във Великата библиотека… но къде? При това не много отдавна. А може би приличаше на някой друг — някой добре познат. Но защо му бе да лъже Сетберт, да измисля сложна история за внук и починала майка?