Кен Сколс - Ридание

Накрая спряха пред най-пищната постройка от съединени шатри, която бе виждал. Беше по-великолепна и от копринените папски покои, които опъваше Сивата гвардия през Годината на падналата луна. Веднъж на век папата обикаляше Познатите земи, за да почете заселниците, създали Новия свят.

Отведоха Петронус до един открит навес и му прошепнаха да слезе от коня.

— Чакай тук. Когато лорд Сетберт се освободи, ще те повика. — След това отведоха животното му и го оставиха. Нямаше как да не чуе едностранчивия разговор.

— Надявам се, че скоро ще проговориш — каза гласът. — Търпението ми се изчерпва, момче. Ти си единственият свидетел и трябва да чуя историята ти.

Петронус надникна през процепа на шатрата и видя тлъст човек, седнал на походен трон, скърцащ под тежестта му. Мъжът гълчеше момче, облечено с расо, подобно на това на Петронус. При строгия тон на Сетберт момчето би трябвало да е навело глава, но вместо това то се оглеждаше на всички посоки.

„Брои стражите, при това съвсем открито.“ Но Сетберт не забелязваше нищо.

„Какво ли е намислил младежът?“ Може би беше шпионин от другия лагер. Но Иаков никога не би използвал младеж за толкова опасна задача. Нима Рудолфо беше толкова различен от баща си? След това видя изражението на лицето му.

Във франсинското училище имаше един професор по изучаване на човешкото поведение на име Гат. Той често се изправяше пред аудиторията и махаше с пръст към студентите: „Покажете ми изражението на един човек и аз ще ви кажа какви са намеренията му.“ Петронус оставаше три пъти седмично след часовете и задаваше всякакви въпроси на стария професор.

Придобитото умение не го бе подвеждало досега и разбираше напълно какво означава изражението на младежа.

Момчето възнамеряваше да убие Сетберт, но с безгрижието, с което разучаваше охраната, Петронус беше уверен, че целта му няма да бъде постигната, щом стражата се усети.

Старецът извика и хукна към шатрата.

Джин Ли Там яздеше през Прерийното море и наблюдаваше металния човек. Той мълчеше през по-голямата част от деня, а очите му трептяха при движението на клепачите. Освен това тропаше с дългите си, фини метални пръсти по седлото.

Всеки път, когато го погледнеше, Джин си спомняше за тона, с който ѝ каза, че знае как Сетберт е унищожил Уиндвир. Сетберт бе намерил начин да използва този мехослуга, за да разруши града и да сложи край на епоха, в която познанието се съхраняваше и… пазеше внимателно.

Тя потръпна.

— Какво правиш, Исаак?

Пръстите и клепачите му спряха да се движат и той се обърна към нея.

— Пресмятам, милейди. Изчислявам необходимите материали и пространството, за да се възстанови андрофрансинската библиотека.

Джин се впечатли.

— Как успяваш?

— Няколко години завеждах разходите за експедициите и финансовите отчети от различните владения. Ще модифицирам цифрите спрямо очакванията за икономически растеж между отчетите и настоящето. — От гърба му излезе облак пара. — Това са само предварителни сведения. Трябва да предоставя на лорд Рудолфо много по-точни данни.

Тя се усмихна на металния човек.

— Наистина смяташ да го направиш, нали?

Исаак се завъртя към нея.

— Разбира се. Длъжен съм.

Джин Ли Там се засмя.

— Това е грандиозна задача.

— Така е. Но гигантът може да бъде поразен с камъче, а дори най-дребната рекичка издълбава каньон през годините.

Цитатът беше от Уимската библия. Не помнеше откъде точно, а и не можеше да го намери в огромната четвъртита книга.

— Надявам се, че ще получиш помощ.

— Сигурен съм, че лорд Рудолфо ще освободи братята ми. — Той замълча и примигна. — Разбира се, има и други андрофрансини, които не са били в Уиндвир, когато аз… когато градът беше унищожен. — Мехослугата извърна поглед.

Други. Други. Експедиции, разпръснати училища, мисии и абатства. Имаше доста такива и ако вече не знаеха, скоро щяха да научат за съдбата на Уиндвир.

— Каква част от библиотеката се съхранява във владенията извън Уиндвир? — попита тя.

— Десет процента. Във всички мехослуги има още трийсет процента.

— Богове — прошепна Джин. Мисълта за всичко изгубено бе изместена от количеството, което можеха да спасят. Четирийсет процента от огромната библиотека съдържаха значително познание. Ето това бе избрал Рудолфо, изправен пред края на епохата. И бе взел решение да ги прати на север към Деветте гори, преди да избере окончателно войната.