Кен Сколс - Ридание

Очите им се срещнаха и старецът повдигна вежди.

— Е, Дел? Ще отговориш ли на надзорника?

Неб кимна бавно и после още веднъж.

— И всъщност не си видял как Уиндвир се срива?

Неб погледна отново към стареца и усети пробождане в паметта. Огънят, светкавиците, пепелта, която валеше като сняг над разрушенията. Писъците и горещият вятър, които се извиваха над Уиндвир. Пламтящите кораби, потъващи, докато опитваха да се откъснат от пристана.

Неб поклати глава.

Сетберт се намръщи. Надвеси се над момчето и заговори със студен и празен глас:

— Трябва да те науча да говориш истината.

— Ще го направя, милорд — заяви старецът с твърд тон. — Но съм сигурен, че просто е бил объркан. Времената са мрачни за всички ни.

Неб не беше сигурен какво да очаква, но се появи един съгледвач и даде знак на Сетберт. Надзорникът му кимна да се приближи. След това се обърна отново към Неб и стареца.

— Пътувал си за Кендрик, когато моите хора те заловиха, нали?

Възрастният мъж кимна. Неб знаеше къде е Кендрик. Малко градче на юг от Уиндвир. Беше го посещавал няколко пъти по различни задачи.

— Мислех, че там може да има оцелели.

Сетберт се втренчи в него.

— Странно, не си съобщил на моите хора, че момчето ти се е изгубило.

Старецът пребледня и заекна за момент.

— Простете, милорд. През нощта чух шум от сражение и не бях сигурен, доколко е безопасно да говоря.

Надзорникът се усмихна.

— Сам каза, че времената са мрачни.

Старецът кимна.

— Как се казваш?

— Петрос. — Името беше често срещано. Така се казваше робът на П’Андро Уим, който останал да служи на учения книжовник, след като повинността му изтекла. Споменаваше се в едно от евангелията като най-великия от нисшите.

Сетберт се намръщи отново. Както и Неб. Дори името звучеше някак познато.

Чу се плясък на крила и една сива птица се стовари тежко на облегалката на трона на Сетберт.

Последва я задъхан птичар.

— Простете, лорд Сетберт, но тази отказва да се прибере в мрежата.

Неб видя знаците на птицата, но те му бяха непознати. Сетберт освободи птичаря с жест. След това вдигна животното, извади торбичката за съобщения и разгъна миниатюрния ръкопис. Докато четеше, лицето му почервеня, а очите се свиха съвсем.

След това ги изгледа отново.

— Опасявам се, че имам належащи проблеми. — Той направи пауза. — Можете да си вървите… но само до Кендрик. Възможно е да имам още въпроси към вас.

Неб беше доста сигурен, че това няма да се случи. Сетберт се интересуваше от историята за падането на Уиндвир. Несъмнено, за да се наслади на делото си.

За момент се замисли да отвори уста и да възрази. Този старец Петрос със сигурност имаше някаква причина да лъже така. В началото го мислеше за луд, но сега виждаше твърдостта на яркосините очи и как старецът разиграваше Сетберт, сякаш свиреше на тръстикова флейта. Това, заедно с познатото име и физиономия, бяха достатъчни да разбере, че ще му се наложи да измисли друг план за убийството на Сетберт.

Когато излязоха от шатрата, той усети как натискът върху раменете му се променя и осъзна, че възрастният човек всъщност му говори през цялото време. Пръстите му се движеха леко и предаваха съобщение по рамото му. Разбира се, Неб нямаше представа какво значи. Едва тази година бе започнал обучението си по невербални комуникации. Ако училището не беше унищожено, до края на обучението си щеше да е поне компетентен.

Щом се отдалечиха, Петрос се наведе към ухото му.

— Току-що те спасих от много глупава постъпка.

Неб внезапно осъзна къде е виждал лицето му преди. Със сигурност човекът бе по-възрастен и едър… и облечен доста по-различно. Но имаше поразителна прилика с един портрет, покрай който Неб бе минавал хиляди пъти. В коридора на западното крило на Великата библиотека, където от стените гледаха бившите папи с угрижени и намусени лица. Предпоследната картина, която висеше до портрета на Интроспект, показваше единственото лице, на което бе изписана макар и лека усмивка.

Петронус.

Но това бе невъзможно.

Човекът бе мъртъв от повече от трийсет години.

Рудолфо изкара деня с капитаните си, насочваше разузнавателни удари срещу предните лагери на ентролузианците. В първата битка надзорникът бе изгубил шестима млади офицери, един опитен старши сержант и множество пехотинци. Освен това се бяха справили и с половин отряд от елитните съгледвачи. Може би и повече, но не можеше да се каже, преди действието на магиите им да отминеше.