Кен Сколс - Ридание

И Петронус беше престъпвал клетвите си от време на време — особено на младини. Но винаги вземаше мерки, а и авантюрите му бяха твърде кратки, за да не предизвикват тревога.

Но други не бяха толкова внимателни, по неизвестни причини. А предпазването не беше толкова трудно, особено за андрофрансин с достъп до отвари и прахове, които можеха да се погрижат да не се стига до зачатие. Може би животът просто копнееше да създаде нов живот.

Ако предположенията му бяха верни, момчето отзад бе едно от стотиците, които андрофрансините тикаха в сиропиталището, сякаш най-доброто обучение от най-видните книжовници можеше да замени майка, печаща пресен хляб, или баща, чиито ръце миришеха на риба.

„Видял е падането на Уиндвир.“ Богове, каква чудовищна гледка на тази възраст. Младежът едва ли беше на повече от петнайсет. Не можеше да управлява гласните си струни, но бе запазил разсъдъка си.

Достатъчно, че да планира убийство, макар и с повече смелост, отколкото замисъл.

И защо Сетберт? Изражението му не лъжеше. Възнамеряваше да нападне надзорника или в онзи момент, или по-късно. Но пък не беше възразил при намесата на Петронус.

Акредитивните писма не бяха в куриерската торба. Трябваше да са в каруцата, но от друга страна, момчето не беше достатъчно голямо, че да е аколит. Може би стажант или помощник, но дори те обикновено бяха пълнолетни. Значи в някакъв момент с него е имало и други хора. Каруцата очевидно бе предназначена за пустошта и в нея нямаше нищо ценно, щом не бяха изпратили ескорт от сиви гвардейци.

Значи писмата и поне още един андрофрансин липсваха.

Освен това бе започнала война. Двете най-близки армии бяха пристигнали в Уиндвир и се сражаваха помежду си. Защо? Един от любимите му цитати бе отговорът на П’Андро Уим, запитан за откриването на истината, в Седмото евангелие:

„Истината е семе, засято в поле от камъни, под една скала, пазена от змии. За да я придобиеш, трябва да си достатъчно силен да поместиш скалата, достатъчно търпелив да изкопаеш дупката и достатъчно бърз, за да избегнеш зъбите на змията.“

Щеше да продължи с търсенето ѝ, щом момчето се събудеше и щом се увереше, че никой не ги подслушва и наблюдава. И не биваше да забравя, че змиите имаха множество форми и размери.

За Джин Ли Там седмото горско имение и прилежащият град бликаха от пъстрота. Къщата беше на леко възвишение, а градът бе скупчен около нея — сбор от калдъръмени улици и ниски постройки от дърво, с разноцветно боядисани стъклени прозорци. Хората носеха предимно памучни дрехи, но понякога забелязваше и коприна, с която беше известен родният ѝ Изумруден бряг.

Замисли се защо не е идвала никога насам, но бързо се сети. Просто нямаше причина. Горяните бяха затворени и страняха от интригите и машинациите на Познатите земи. Беше чувала на няколко пъти, че Рудолфо се спуска на юг със съгледвачите си, за да присъства на държавни срещи. Но досега не бяха се засичали и като цяло Деветте горски дома се придържаха към техния край на света.

Разхождаше се по улиците сама, но знаеше, че двама съгледвачи я следват на почтително разстояние. Опитваха се да ѝ създадат илюзия за независимост, но биха дотичали мигновено, ако се наложи. Разбира се, трябваше принципно да е в безопасност толкова далече от войната. Съгледвачите дори не бяха омагьосани.

Докато вървеше, Джин се ослушваше и дочуваше фрагменти от всекидневния живот в горите. Ловджийски истории, слухове за войната и Уиндвир, кой с кого спеше и чий син бе зърнат да куцука към имението.

Джин се спря.

— Казват, че носел андрофрансинско расо. Но бил направен изцяло от метал.

Чудеше се кога тайната ще излезе наяве. Естествено, повечето хора бяха запознати с машините, които андрофрансините показваха на света постепенно. Малки неща, като птичката, която баща ѝ пазеше под кристалния купол на закритите им градини. Малката златна птичка беше нещо невиждано и можеше да пее на шестнайсет езика. Освен това знаеше прости фрази — искаше вода, която не можеше да изпие, и храна, която не можеше да изяде. Беше дар от един от папите, преди много години.

Но Исаак беше нещо различно. С човешки размери, даже с глава по-висок от обичайното, строен, но плещест, най-невероятната гледка в живота ѝ. Според една от ересите едно време имало почти толкова метални хора, колкото и нормални. Това било в отдавна отминалите времена, много преди Епохата на смеещата се лудост. Когато П’Андро Уим започнал да обикаля из разрушения свят със скромната си група последователи от копачи и книжовници, металните хора били почти напълно изчезнали.