Кен Сколс - Ридание

— Аз съм Варн. — Фермерът подаде ръка и Петрос я стисна. — Запази си парите. Дошли са тежки времена за ордена. Подслонът е най-малкото, което мога да сторя за вас.

Те се настаниха и нападнаха кошницата с пресен хляб, мариновани аспержи и печен заек, дар от Варн. След като хапнаха, напълниха металните си канчета с вино от една от трите бъчви в каруцата и се разположиха под светлината.

Преди Петронус да проговори, момчето написа нещо набързо и го вдигна пред очите му. „Казвам се Неб.“

— Добре е най-сетне да науча името ти. Как се озова при Сетберт?

През следващите два часа Петронус задаваше въпроси, а Неб отговаряше, стараеше се да пише бързо, за да е в крак с устата му. Петронус узна всичко — как бил разрушен градът, как съгледвачите пленили момчето, за дочутите слухове и думите на червенокосата… и как бе опитала да вземе Неб със себе си.

„Сетберт унищожи Уиндвир.“ Трябваше да го прочете три пъти.

— Имаш ли представа защо?

Неб поклати глава.

Петронус се замисли. Подкупил е някого, обещал е нещо, сключил е някаква сделка, за да докопа заклинанието. Разрушението на града със сигурност беше дело на „Седемте какофонични смърти“, на Ксум И’Зир. Андрофрансините бяха събрали всички части на ръкописа и Сетберт го бе използвал срещу тях. По някакъв начин всички предпазни мерки, ключалки и хранилища, които опазваха човечеството през последните две хиляди години, се бяха провалили.

„Ако бях останал, това нямаше да се случи.“

Петронус усети, че младежът го дърпа за ръкава, и погледна към него.

„Може ли аз да задам няколко въпроса?“

Той кимна.

— Давай.

„Защо ме спря?“

Петронус сложи ръка на рамото му и го погледна в очите.

— Щом аз успях да доловя кроежите ти, беше въпрос на време и някой от стражите да се досети. Как си представяше, че ще успееш да убиеш един от най-могъщите хора в Познатите земи?

Петронус се вгледа в лицето на Неб. Ъгълчето на устната му трепна и очите се отместиха. Очевидно се чудеше каква част да сподели.

— Не е нужно да ми казваш, синко.

Момчето бръкна в пазвата си и извади една торбичка. Петронус я разпозна мигновено и се подсмихна.

— Хитро. Но само това нямаше да те спаси, дори да беше успял да убиеш злия негодник.

Докато го казваше, осъзна, че момчето изобщо не се интересуваше дали би се спасило. Коравият поглед и изражението му показваха ясно, че на драго сърце щеше да размени живота си за този на побъркания надзорник.

— Чуй ме добре — каза Петронус — Отнемането на живот, дори на човек като Сетберт, ограбва душата ти. Съгласен съм, че заслужава смърт за стореното. Дори хиляда смърти няма да са достатъчни. Но андрофрансините не убиват. — Освен ако не си папа. Освен ако не заповядаш простичко на най-стария си капитан от Сивата гвардия и затвориш очи, преструвайки се, че между твоите думи и делата на другите няма връзка.

Отново усети дръпване и погледна надолу.

„Аз не съм андрофрансин.“

— Предполагам, че не си. Но някой ден може да станеш. А призраците на миналото обитават горите на бъдещето.

Момчето се замисли и написа още нещо. Петронус го прочете.

— Какво сега ли? Не знам. Ще потърся къде да те оставя в Кендрик. Идвам тук само за да събера хора и се връщам в Уиндвир.

Момчето го изгледа въпросително и Петронус усети как челюстта му се свива.

— Трябва да погреба града — каза тихо той.

Младежът надраска още нещо и Петронус се учуди, като видя, че този път не е въпрос.

„Знам кой си, отче!“ Разкривените черни букви се открояваха на сивата хартия. Петронус погледна думите, без да каже нищо, знаеше, че мълчанието е достатъчен отговор.

На другия ден Неб гледаше как работи Петронус. Той първо спря в кръчмата да поговори с дървосекачите на закуска. След това тръгна по улиците, заговаряше жените и спря на оживения площад. Широката площ бе осеяна с шатрите на пътници, тръгнали към Уиндвир, които чакаха шокът да премине и да намерят нова посока. Все още чакаха.

Петронус поговори тихо с кмета, докато Неб го чакаше настрани. В началото мъжът се раздразни и се опита да избута стареца. След това започна да кима с намръщено изражение. Накрая явно склони, защото, щом се разделиха, тръгна да свиква извънредно събрание на съвета.

Лесно се виждаше как този човек е станал най-младият папа на ордена. Неб помнеше уроците си. Петронус не беше представен обширно в „Делата на апостолите на П’Андро Уим“, но все пак имаше достатъчно данни. Той беше най-младият. Беше убит. Силен крал и папа. И макар че това не се споменаваше в книгата, Неб бе чувал по-старите да казват: „Езикът му е сребърен като на папа Петронус.“ Беше се бе превърнало в нарицателен израз за поколения. Сега Неб се убеждаваше във верността му със собствените си очи.